Николай Марков
Отива си.
Поглеждам дискректно през страничните огледала и виждам ясно края на отминаващата през тях година. Никога досега не съм се чувствал по-пренебрегнат, отхвърлен и презрян. Сякаш не съществувам в света на тия, които издържам с труда си. Управници, изгубили чувство за всякаква мяра, човешко достойнство и смисъл. Празни хора, които истински ме презират и ще бъдат удоволетворени от моята смърт, когато и както да се случи тя.
Само за последната седмица погребах красива жена – майка на три деца и още четири мои близки приятели. Млади хора. Допустими жертви в неравна война между лоялни граждани и управляващи престъпници!
Зная, че за тях няма да чуете нищо в новините. Те са безименни, безсмислени и напълно излишни. Неделима част от други излишни, на които им предстои това странно пътешествие към вечността. Няма тук хипербола.
Съвсем доскоро те мечтаеха също като вас, не вярваха, че това им предстои и бързаха за работа, тъй като го правите и вие. Празнуваха и се радваха също като вас. Мечтаеха. Днес вече ги няма, седмица след последните им споделени с мен мечти. Останах само аз – техен свидетел, застъпник и прокурор. Останах само аз – техният меч на справеливостта.
Не измервам качеството на битките през броя на останалите живи войници, а с личните имена на всички онези, които ги няма в строя. И се кълна пред небето и земята, че за всеки липсващ ще бъде отмъстено. Преброяването ще бъде поименно!
Ако се налага ще влезем всички заедно в Преизподнята, но този геноцид към род и родина извършен от абсолютни престъпници ще бъде отмъстен и изчистен. Отмъщение искам. Защото няма друг начин да влезем достойни за божието благоволение в мътните води на река Йордан, да се потопим като грешници и да излезем от нея, като осветени от Бога безсмъртни човеци.
Отива си поредния ад, за да ни приближи към спасението! Изправете се.
