В коридорите на телевизията на властта
Днес. Сега.
Съсипана мисирка тича по коридорите и в движение се опитва да се преоблече. Спъва се, залита и в суматохата лапва дръжката на метла. Смуче. Действа по рефлекс. Какво да правиш. Плюе трески и пита: „Чий е Крим?“ Отговаря си сама – „Наш е! Наш е!“ Оглежда се за реакции.
В другия край на коридора водеща си гризе джуките и смята на калкулатор колко пари няма да получи за борбата си с хибридното медийно влияние. Плаче.
Двама от дежурните гости обмислят как с просто заменяне на думи да се наместят в правилната посока. Говорят за промяна на духане на вятъра. По-умният обмисля да се измъкне по здравословни причини. По-глупавият нищо не мисли.
Не забелязват третия дежурен гост, който въпреки тежката ситуация жестоко се е възбудил от „духането на вятъра“ и се чуди как да премести дебата в тоалетната.
Съсипаната мисирка вече е изплювала треските и като че ли накрая намира изход за съществуването си. Сеща се, че е с червено бельо и рязко остава по него. Гола като статуята на свободата, която всъщност не е гола. Надява се, че началството трудно може да уволни някой по бельо при това червено. Републиканско, разбираш ли. Пък и и стои добре. Ако не за анализатор ще я задържат за прогнозата за времето.
Байчето портиер на който никой не му знае името вика „Удрий Тръмпе! Удуши я путк@т@! “ Чуват се случайни ръкопляскания. Някой пита за името на този човек, който всъщност може да се окаже чудесен бъдещ анализатор.
От мисирския профсъюз започват да събират пари за чучело на Камила Харис, което да обесят пред главния вход, че да се знае колко правилна е тяхната телевизията. Пък и правдива.
Емил Йотовски
