Държавата е изнемощяла от зверска употреба – и може да бъде насилвана от всеки. От всеки властови льольо* имам предвид.
Но на репортерите, дори на най-разпасаните измежду тях, и през ум няма да им мине, да го питат въпросният херой, чувства ли се достоен да се халосва с държавата, както намери за добре.
Нещо повече – той им харесва такъв, какъвто е, колкото е по-льольосан, толкова по-добре, толкова по-бързо ще свикнат с него, той им е по-мярката – телевизионната льольо-мярка на льольодържавата.
Държавата, в която дори възвестяването на новия патриарх може да стане повод за тъпанарски телевизионни изстъпления.
Репортерка към новоизбрания патриарх: „Ваше светейшество, чувствате ли се достоен?“
Какво да отговориш на такъв въпрос – той не е само идиотски, той е и мерзък, направо си заслужава да халосаш палето по главата с патриаршеския кръст.
Разбира се, станахме свидетели на друго – на един въздържан, добре премерен отговор: „Чувствам се недостоен, моля се на Бог да ми помага в служението…“.
Какви са шансовете обаче на въздържанието пред телевизионната хулиганщина? Нулеви, разбира се. И до там сме се докарали – както почти във всичко друго.
И Господ да не издържи тукашните диващини и да слезе и ни заудря по главите, няма да има никакъв ефект. Вече не.
Няма сила, способна да запуши нечия уста, която ще изфъфли: „Чувстваш ли се достоен да си ни Бог?“
Да се върнем към „тържествения репортаж“ на Би Ти Ви. Ето какво още чухме.
Репортерка: „Очаквате ли достоен човек да наследи дядо Неофит?“
И още: „Има ли достоен между тримата/кандидати?“
Въпросите вече не са насочени към патриарх Даниил – а към една обикновена женица, обикновена вярваща, обикновено почтена. Тя ще запомни завинаги този ден, защото е участвала, без това изобщо да зависи от нея, в нещо наистина мерзко. Ще запази в паметта си тази случка и все ще се пита, защо е била въвлечена в някакъв мътен сценарий, с какво го е заслужила, дали се е справила, макар и в някаква степен, с позора, който я принуждават да сподели с телевизионните нехранимайковци.
На подобно изпитание е подложен и целокупният ни Народ – в опита да послужи за алиби на льльовците и на льльовщината, която ни е превзела така, че вече изглежда по-страшна и от всякакво чуждо иго.
Не остана празник, който да не е опозорен по някакъв начин, ние сме единствените, които се съмняваме в собствените си празници – и дори само с това съмнение ги обезличаваме и унижаваме.
Трябва да имаме кураж и да преценим пораженията, които бяха нанесени, например, на Трети март – как се опитваха да го подценяват, като го противопоставят на 24 май и така да разтерзаят и двата празника.
Вижте ги само някои от най-гласовитите „застъпници“ на 24 май – с такива можеш да принизиш и най-светлия празник.
„Застъпници на духовността“, които докараха до пълен разгром всяко нещо, от което трябваше да получим искрата на Духовността и на Вдъхновението. Какви свети думи – но те бяха изпразнени от смисъл и съдържание и днес могат единствено да ни омъчняват.
А разгромът е очевиден: бяха закрити над две хиляди училища, само този факт е достатъчен.
И чий е тогава 24 май – на закритите училища и на закритата духовност ли?
Друг репортер чинно изреди прегрешенията на патриарх Даниил: написал през ноември 1922 година в социалните мрежи за войната в Украйна: „Никой от участниците в конфликта не може да бъде оневинен за случващото се и оправдан за сметка на другия… В същото време, наблюдаваме тенденция за посяване на омраза, отрицание, ненавист, включително в нашето общество, към една от воюващите страни, нарочвана за единствен и непровокиран агресор…“.
Никой от участниците не може да бъде оневинен…
А втората част от коментара му може да бъде важен фрагмент от Библията на всяка уважаваща се медия.
Разбира се, тепърва ще бъдат вадени и други словесни „прегрешения“ на патриарха, но те няма да имат никакво значение за него и за православната ни църква.
Критиците му остават да вият – този вой ще бъде безславното
озвучаване на натрапени на медиите внушения, изпълнени като всяко натрапено нещо бездушно или грубиянски, но и в двата случая напълно безполезно.
Дали зад всичко това пак не наднича онова зловещо, мръснишко ругателство „Майната му на православието“ – заръката на Бжежински, удобно изврякана от покорния лакей Соломон.
„Майната му на православието“ – обаче православната ни църква успя да си избере патриарх и той е само на 52 години – и в това е истинската заплаха…
А Митрофанова/руската посланичка се държи като злодеят във филм от периода на нямото кино – явява се там, където не я чакат, и до края не става ясно, каква е ролята й, само дето в устатата й липсва нож, от който капе кръв.
С появата си, тя е в състояние да придаде друг смисъл на всяко събитие. Дали не го прави нарочно, за да запише в тефтера на русофилството напълно невинни душици?
Българското русофилство няма нужда от подобни услуги, добре си е и без помощта на Митрофанова. Други неща са го вкарали в гена български и здраво са го вградили там.
Политическите ни кастрати три десетилетия му посягаха, но без успех.
Освен „Майната му на православието“ те се деряха и с други позивни – примерно, „Майната му на Вазов“ и на останалите първенци на българската словесност. Безнадеждни експерименти с един народ, който примира да се прави на прост, готов е привидно да се съгласи и с най-абсурдните льольовщини – но, въпреки това, си знае своето и си го брани.
Закриваха училища и читалища, закриваха и откриваха Вазов и Ботев – а резултатът прилича на победата на новите цивилизатори в Ирак: една чудовищна лъжа, последвана от чудовищен провал.
Имаше години, в които ни досаждаха с девиза си „Всички гледни точки“. Накрая осъзнаха с грамадно закъснение и далеч след публиката, че това е нещо, невъзможно тук. Продавали са на публиката една измама.
Библията, по която фъфлят повечето медии и най-вече телевизиите, няма нищо общо със свещените правила на журналистическия занаят, дори вече не си спомнят за тях.
Как беше: „Журналистиката – да изстискаш сълзи от камък“…
Байдън трябваше да ни разплаче с коментара си след дебата с Тръмп: като всеки друг американец, щял да се изправи след поражението. Обаче щяхме да се кикотим и до сега, ако бяха ни показали дори някакъв малък фрагмент от участието му в дебата. Но не посмяха.
И той ще се изправя отново – между другото, и за да ни завлече заедно със себе си. Тъй ще бъде – ще ни тропосват собствените си проблеми, пътьом ще заличат и последните остатъци от обективно познание за малкия си братовчед.
А ние ще се изправяме пак и пак – макар отлично да знаем, че това не е никакво изправяне, а най-обикновено влачене в прахоляка.
Дявол да ви вземе, опознайте го най-сетне този Народ.
Това няма да е лесно, той ни се води, ни се кара – особено с евтини шарлатани. И дори да го опознаете, едва ли ще имате голям успех в омагьосването му, но поне опитайте. Докато не стане късно.
Надеждата ви е той да скъса със самия себе си, да се откаже от себе си. И това е възможно, но във всеки случай ще трае доста по-дълго от всяка друга война.
* Льольо: смотан и жалък мъж, обикновено много флегматичен или с окаян вид.
***
Кеворк Кеворкян
