Как се чувствате, след като осъществите дълго лелеян и постоянно отлаган – поради дребни и дребнави причини – замисъл? Е, вечерта на 21 март, аз се чувствах победител над себе си – над мързела, капана на ежедневието и мъртвата хватка на бездействието – защото най-сетне отидох и видях с очите си един грандиозен природен и праисторически паметник, който отдавна се канех да посетя и който се намира само на някакви си 70 км от Враца. Денят ме натовари и с поредните мъчителни наблюдения върху разрушителната дейност на съвременния българин, която винаги се разгаря около свещените места на Древността, сякаш се старае да заличи всеки знак за миналото на човека и земята – и да ни остави само безжизнена пустиня. Но Денят на пролетта ми подари и символа на надеждата – подранил щъркел устремно прелетя над главата ми, изпънал лъскави червени нозе и клюн, току-що измити в Искъра. Дошъл бе краят на зимата. И, дай Боже, началото на края на планетарното зло.
На 21 март най-сетне влязох в пещерата „Очите на Бога“.
Славата на този природен феномен или културен паметник на допотопната цивилизация, който е бил и светилище на траките, се разрасна в последните години. Преди да емигрирам в чужбина, тоест до началото на 21 в. пещерата е била слабо известна и аз дори не бях чувала за нея, въпреки че Карлуково, Луковитска община, е недалече от Червен бряг, в ъгълчето, в което се събират границите на три области – Врачанска, Плевенска и Ловешка. Под плевенска юрисдикция минаха множество врачански селища, намиращи се в Червенобрежкия район – например град Кнежа, големите села Койнаре, Чомаковци и прекрасното селце Реселец – поради традиционно безхаберното управление на врачанските големци. Уви, завчерашните ми впечатления от състоянието на селищата в Червенобрежко, сочат, че населението им и под плевенския връшник, живее все така мизерно, както и под врачанския похлупак. В тия забравени села и градчета на Централна Северна България, е вече рядкост да бъде срещнат бял човек – етнически българин.
С двама близки приятели се качихме заранта във Враца на пътническия влак за Плевен, който ни остави на гара Карлуково – насред грандиозното дефиле на Искъра. Макар че съм препускала стотици пъти през него с експресни влакове и съм наблюдавала с възторг шеметните скали и Пещерняшкия дом, вместен в пукнатината на една от тях, никога не бях слизала на гарата и не бях виждала отблизо, насаме, лице в лице, тия предвечни колоси. По навик ги вземаме за творения на природата, но много от тия величави каменни форми напомнят крепости и замъци на исполини със зазидани, скрити от очите на днешната човешка раса, порти.
Още със слизането си на гарата обаче пътникът с ужас си дава сметка каква огромна част от тая красота е погубена и се погубва безжалостно и в настоящия момент. Докато той стои на перона. Товарителната станция на разположената по-високо – по пътя за село Карлуково гигантска каменна кариера – разпределя във вагони чакъл и други инертни материали, насищайки въздуха с тежък, непоносим за дробовете пепеляк и смрад на машинни масла. Тоя уж „индустриален“, а всъщност пъклен мирис, убива свежия повей на пролетния вятър и нежната песен на птиците. Машинариите на товарителницата, изпълващи открай докрай пространството пред гарата, като нашествие на дракони, обезсмислят усилията за курортно развитие на село Карлуково и околностите му. Местни хора споделиха, че концесионният срок на кариерата е изтекъл и фактически тя продължава незаконно да функционира. Никой обаче не вдига глас – поради вечния страх от саморазправа, който богаташите с джиповете внушават у „простия народ“, особено в такъв отдалечен край. Казаха ни също, че взривовете в кариерата карат пещерата „Очите на Бога“ да се тресе и вибрира, но никой не се трогва от тоя факт. И все пак Очите на Бога виждат всичко.
Пейзажът отдясно на трикилометровия път, изкачващ се от гарата към селото, е напълно унищожен от кариерата. Отдясно пък се възправя съвременна каменна структура – кичозно имитираща руини на замък и увенчана с някаква безобразна форма, която отдалеч напомня мътеща в полог кокошка. Страната ни се покри с отвратителен кич, докъдето стига взорът, на 360 градуса. Две фигурки – на Фред и Уилма Флинстоун ( или на Барни Ръбъл и половинката му ), от които нормалният човек получава неудържим позив за повръщане, допълват украсата на трасето, водещо към селото.
Почти веднага, след като се изкачихме до „информационния туристически център“ на Карлуково – една пуста, отворена за среща на ветровете, дървена колибка, в която нямаше жива душа, забелязахме няколко огнища на пожари по височините над гарата, отляво на ж.п.линията в посока Червен бряг, в дъното на хоризонта. По-късно видяхме ядро на пожар и над самото Карлуково. Такива ядра не могат да пламнат случайно – те явно бяха дело на престъпна ръка. Отправихме сигнал на 112, но мина много време, преди да дойде една мудна старовремска пожарна кола от Луковит – без вода! Впрочем вода на луковитските пожарникари изобщо не им трябваше – те спряха пред Пещерняшкия дом и повече не мръднаха оттам, а пожарът бе отвъд ж.п. линията и река Искър – на съвсем друго място. Шкембестият „пожарникар“ с върховно презрение към скромната ми особа, която със сигнала си го бе лишила от сладка следобедна дрямка, заяви, че пожарът вероятно е в землището на с.Реселец и никак не ги засяга. На въпроса ми дали е уведомил кметството в Реселец, славният огнеборец отвърна, че тепърва щял да им съобщи, макар че това не е негова работа. Виждах, че отсреща горят гори, загиват дървета, птици и животни – и ме обхвана отчаяно безсилие. Мина ми през ума, че доблестните колеги на Винету знаят кои са подпалвачите и действат в синхрон с тях, но благородно отхвърлих подобно подозрение и отдадох всичко на дълбокопровинциалната леност. Ще изпреваря събитията и ще кажа, че на връщане от посещението на пещерата и село Карлуково, спряхме раздрънкана джипка на горски служител, който ни открехна, че пожарите горели от предишната вечер, но никой не си е направил труда да ги гаси. Над цялата околност тегнеше остър мирис на изгоряло. В деня на пролетта.
Това е низостта на нашето съвремие. Безчовечието на днешните мижитурки. Трагедията на сегашния българин. Но „Очите на Бога“ ни показаха, че на Земята в дълбоките хилядолетия е имало цивилизация на великани, които са живели и творили не за ежедневието, а за Вечността. „Очите“ не могат да бъдат изваяни „от природата“. Еднакви по размери и форма, те са реликви, оставени за вечни времена от свръхчовешки разум, който е предшествал нашата жалка „цивилизация“. За това говорят и почти идентичните по форма вход и изход на „пещерата“. Грандиозни, сякаш изваяни с древни машини. Не ми е ясно поради какви причини мостчето, водещо към село Карлуково минава точно над входа на пещерата? Може би за да принизи нейното величие? За да могат лилипутите да се провикнат към исполините: „Ето ние тъпчем вашия храм!“
Дидро неслучайно е казал: „Ние сме джуджета, стъпили върху раменете на великани“!
Всъщност името Карлуково означава точно „земя на джуджетата“ – карлики. Но то се отнася за джуджетата от забравеното минало – сръчните рудокопачи и обладатели на несметни съкровища, натирени от агресивния човешки род в кухини под повърхността на земята.
А ние, „хомо сапиенсите“, „божиите подобия“, „венецът на Творението“, сме духовни пигмеи, които, дори когато за забава надзъртат през „Очите на Бога“ – пак си остават прокълнати слепци.
Ние сме джуджета спрямо атлантите и исполини спрямо джуджетата, но това са само телесни мерки. Истинското мерило е какви сме спрямо Бога. И тук нишката се къса.
Какво сторихме с дивната ти Вселена, Господи?
Едно единично нещо – осквернихме я!
Милена Върбанова
