Подивявам от ужас от репортажите за заловените у нас педофили. Дори не мога да си представя какъв е ужасът на децата, попаднали в капана им, заплашвани, че техни кадри ще бъдат показани на целия свят.
България все още не е изготвила регистър на педофилите, съответно не съществува и система за тяхното проследяване – да не говорим за задължителна терапия.
От друга страна, дечицата, които попадат в извратените нокти на педофилите, са най-яркото доказателство за пълно отсъствие на доверие в семейството. Щом едно дете не може на мига да изпищи, че някой го напада и притеснява, то реално няма семейство – нито родители, нито лели и чичовци – никой!
Дъщеря ми беше на 9 или 10 години, когато ми се оплака, че някакъв човек постоянно й звъни по телефона и се закача с нея, кани я да се видят, иска да си говорят. Тя му затваряла, но той отново звънял и затова тя поиска помощта ми. Следващия път когато звънна, тя направо ми подаде телефона. Това, което избълвах беше нечувано за лексиката ми, но му обещах физиологично немислими неща. Дали посмя някога отново да се обади? Изпратих и номера му на когото трябва, но се оказа предплатен номер и дотам.
Когато протестирам бурно срещу публикацията на сладки снимки на децича в личните профили и обяснявам как това захранва фантазиите на педофилите, обикновено ми се смеят – точно „тези“ деца нямало как да станат жертви, защото ги пазели.
Същите хора не си дават сметка как тези снимки се използват, макар те да не го знаят, не си дават сметка, че когато „тези“ деца не попаднат в мрежите на педофилите, идеите от кадрите се прилагат на други деца, чиито семейства не успяват да ги защитят.
Именно от семействата си децата научават от най-ранна възраст, че няма никакъв проблем снимките им да се веят пред целия свят – щом семейството ги показва по всякакъв начин, какво пречи и те сами да го правят?
Самите семейства не желаят да научат децата си на правото им да бъдат индивидуални личности със свое пространство!
Когато писах книгата „Сигурност за децата в несигурния свят“, издадена от Университетско издателство, получих разрешение от Дирекция на затворите да интервюирам осъдени педофили. Нещо, което директорът на врачанския затвор ми каза е, че абсолютно никой не се интересува от тези осъдени, нито счита за нужно да ги следи след като са освободени. А те излизат пълни с идеи как отново да вършат същото и докато не ги заловят и осъдят пак, те ще вилнеят свободно сред деца, които не знаят как да се защитят.
Темата за заловените педофили ще угасне още утре, защото пространството е пълно с куп основания за словоблудство, свързани с политика и нейните девиантни изстъпления. Проблемът с педофилите обаче остава и дори не знаем мащабите му.
Лияна Панделиева
