Бях си наумила да изгледам поне и втория епизод от сериала „Войната на буквите“, който ще бъде излъчен неделя – утре вечерта – преди да опиша впечатленията си от началото на филма. Но неколцина приятели ме подтикнаха да го направя още сега – на базата на първия епизод. Той, разбира се, е извънредно важен, защото от неговото качество зависи дали зрителите на БНТ ще превключват на друг канал след новините в неделя вечер или с нетърпение ще очакват следващите серии. Талантливата творба грабва зрителя още с първите кадри – и обратно, лошата го отблъсква още в началните сцени.
Бог ми е свидетел, че имах искреното желание да напиша положителна рецензия за някой от създадените напоследък български исторически филми, гръмогласно рекламирани в медиите. Но продукцията е отчайваща. Подир квазимодото на Максим Генчев, БНТ разповива пред очите ни пелените на още едно недъгаво недоносче.
Някога в Камено поле, Врачанско, селото на моя баща, днес напълно циганизирано, в което са останали десетина осемдесетгодишни българи на доизживяване, но което някога бе чист извор на старинна българска реч, изгубена в другите части на областта и на България, съществуваше славният глагол „да опърпелкям“. Баща ми все още го употребява в преносен смисъл и на смях. Първоначалното значение на това древно слово е „да опека чушки“, да ги поопърля, да ги овалям надве-натри в жарта, печени-недопечени. Но каменополци, известни като безмилостни присмехулници, бяха вложили в него особен смисъл. Те се сговаряха да „опърпелкят“ попревтасалите – „заодили се“ ергени и моми – сиреч набързо да им намерят еш, жених или невеста, без да пробират, през куп за грош – само и само да ги прехвърлят в кюпа на вече женените, „да ги отметнат от грижа“.
Тъкмо по този начин днешните нашенски кинаджии са решили „да опърпелкят“ цялата българска история. Първият епизод от „Войната на буквите“ ми напомня илюстрация от букварче за първо отделение. Нищета духовна, материална и всяческая нищета. Детско-юношеско приключенско филмче със закачлив привкус на инцест – отношенията между царицата и брат й Сурсувул, недокументирани никъде в историческите извори, явно дан, платена на задължителния за нашата епоха неолиберализъм. Не съм чела книгата на Людмила Филипова и не мога да кажа дали крайната примитивност на диалога се дължи на литературната основа или на сценария, но репликите на героите са заимствани от словесния арсенал на сегашните прогимназисти. Авторката Филипова минава за спец в езотеричните учения ( според рекламите на романа й ), но езотериката трудно се съчетава с пошлостта.
Вече четох отзиви за невежественото амбиентиране на историческия сюжет, за мизерната сценография, за комичните псевдоисторически атрибути. Създателите би трябвало да прочетат поне два реда от „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, описващ величието на Симеоновата столица Велики Преслав и разкоша на царския палат, който е могъл да съперничи по блясък с двореца на византийския император. А вместо това във филмчето текат кадри с нелеп тапет с криво изрисувани тухли, врати от нескопосано сковани дъски със зирки между тях – които трябва да представляват чертога на владетеля – и някакво дървено бунгало или руска избушка в тайгата – като част от „столичния декор“ на Първата българска държава. Препоръчителни са сценките „В кръчмата“, в която леките моми друсат маане ( липсват само пилонът и стриптизьорката ), „В Магнаурската школа“, по чийто стъпала се провеждат учебните занятия „досущ като в древността“, но във филма кулисите напомнят по-скоро селско даскало – и „цариградските улици“, по-мизерни от „трущобите“ в Бурунди. Средновековие, да! – но в главите на сценариста и режисьора!
Много се смях и на абсурдния сценичен и режисьорски щрих, в който Боян Магесникът, придружен само от един телохранител ( явно поради липса на статисти и коне ), влиза в Константинопол и първото лице, което случайно среща в града, е василевсът Роман Лакапин, накачулен с корона и всички императорски регалии. В Преслав наставникът на престолонаследника Петър и княз Боян – вече брадати мъже – ги учи на проста аритметика. Колкото до белия лист, на който Черноризец Храбър бе написал „О писменех“, той прилича на стандартен лист формат А4, нежели на пергамент. За перуката на Деян Донков – Симеон – дори не ща да споменавам.
Едно от най-злополучните неща в тоя кинаджийски субпродукт е отново дървената декламаторска актьорска игра. Героите се гневят и страдат, но прекалено „наужким“, актьорските гласове и лица са студени, равнодушни. Никакъв порив не идва от сърцето. Няма покритие между историческата личност и екранния й аватар. Липсва аура, харизма. И отново – незначителни, нищожни физиономии. Това е обликът на съвременния българин и на бездарното му актьорско съсловие. Днес ние сме грозни, защото са грозни и смачкани душите ни. А в стари времена българите са били чудно красиви. Всъщност – до неотдавна.
Защо все едни и същи актьори са абонирани за главните роли във всички филми? Толкова ли безбрежно е „амплоато“ им? Или – както винаги – става дума за „реализиране на приходи“ от „наши хора“? Не може един и същи актьор вчера да се превъплъщава в „мутра“, а утре – в аристократ. Дори и в това е нужен карантинен срок, минимална хигиена.
Като сравнявам участниците във „Войната на буквите“ с подписалите се в защита на Велислава Кръстева в Народния театър, неминуемо ми хрумва, че работните ангажименти идват при тях по линия на „неизвестна политическа сила“. А другите актьори стоят незабелязани и безпарични. Наистина съм удивена колко дълбоко е навлязло ДПС в кино- и театралните среди, докато съм била в емиграция.
Защо кинотворба, която трябва да внушава гордост българска от най-величавата епоха в историята на нашата държавност, предизвиква само неловък смях и унижение? Защо се финансират само „проекти“ на нечии храненици и некадърници?
Тази гавра с историята и изкуството няма да бъде прекратена, докато българската държава не вземе в ръцете си културната политика и стратегия. Говоря за бъдещата независима българска държава, която ще възкръсне – сигурна съм в това! Сега нямаме държава или ако имаме някакво подобие на държавно образувание, то не е българско. А филм за епохата на Симеон Велики и неговите наследници, може да бъде създаден и финансиран само с всенационални усилия и общодържавни средства. Финансирането на недоносчета „на парче“ е предизвестен провал. Разхищаването на пари – за облагодетелстване на бездарници в „мътна вода“, е престъпление. Резултатът ще е само „опърпелкяне“ на всичко свято за българския народ.
Милена Върбанова
