Понякога сме антиквариат на лакомото си око
Да впечатлиш околните, да удовлетвориш снобизма си
Отворете гардероба си. Вземете първата риза, сако или вратовръзка и си признайте бихте ли я купили в настоящия момент. Съдбата на покупателни фетишисти се променя с осъзнаването на факта, че ние сме привлечени временно от нещо, което остава с нас почти вечно. И което няма как да изхвърлим, защото платената цена още боде ума ни.
Аз лично не съжалявам за нито една папийонка, риза или чорапи, но се улавям, че прекарвам зимата с най-удобното си мишосиво сако, тесните ми черни дънки и кубинките, купени преди… сто лета. И все пак, когато в мен заговори хигиената от фатално пазарно привличане, аз се укорявам за някои покупки. Те са онези, които най-малко употребявам и които /как се случва, не знам/ изведнъж не ми стават.
Ако включа в това презрение и финансовите изчисления, то наистина, излишните покупки стигат за добър автомобил втора ръка. Също излишен, впрочем, но сравнението си го бива. Какво да кажа за десетките обувки, които едва намествам в инак просторния си гардероб, някои са на тавана, други падат на главата ми като тежки гарги, скрити между кутии с шапки или просто кутии или просто шапки.
Този антиквариат на лакомото око се разпростира още в чанти, неизползваеми куфари, шаловете които все се опитвам за категоризирам по важност, са си все там. Те трябва да бъдат раздадени, но и това е усилие, най-малкото от срещите с онези, които ще ги получат. Ще ги оставя на кофата пред нас, някой ще си ги хареса. После ми става тъжно за фината коприна, вълна или памук, за старанието на някой дизайнер да ги създаде. И – още един малък автомобил, който да бъде хвърлен в реката на детството свято, образно казано.
С дрехите няма лесна раздяла а придобиването сякаш е твърде лесно. Тогава изразяваме своята независимост, подвеждаща и временна, заставаме на трона на потребителя и без да се замисляме посочваме – Това! То е мое, а луксозната чанта ухае на скъпо. Ритуалът на разопаковането също е съблазнителен елемент, докато не видиш как в боклука ти летят панделки и хартии, картонени кутии и чанти с престижни лога. Днес свикнах да си дръпна някой шал от улична сергия, казвам си – имам толкова красиви и качествени. Чорапи също. Бол. Някоя шапка също ще ме спъне и ще мина без твърдите кутии, без лъскавите чанти и панделки. Шапка- невидимка, която те прави видим само за себе си. И откроява цялата ти суета.
С осъзнаването на всичко това от гърба ти се смъква напрежението на състезание със самия себе си. Да впечатлиш околните, да удовлетвориш снобизма си, да си потвърдиш чувството за значимост. Товарът на тази зависимост понякога обаче е непоносим.
Лорд Евгени Минчев
trud.bg
