Днес официално беше открита предизборната компания. Няма правописна грешка – предизборната компания е сбор от приятелчета, които са в една компания и от време на време ходят на избори. Весело и задружно. Един след друг и един до друг.
Няма никакъв смисъл да се следят предизборни изяви, да се четат програми и изобщо няма никакъв смисъл да се вниква в живота на дружната компания.
Не си дадох даже труда да вникна в сюжета на последните парламентарни скандали. Просто гледах отделни картини и особено се впечатлих от кадрите с тъмната пещера, наречена зала на Народното събрание. Тази зала пещера и тези блещукащи вътре фенерчета, и това пресипнало и полуистерично пеене на химна са такава гротеска, която нито мога, нито искам да описвам.
Близо край моето село – над реката, има пещери. Викат им Съдраните дупки. В тях се криехме да пушим, да пием и да уринираме, с извинение. Пиехме ром, пушехме, въргаляхме се в пещерите и от време на време пеехме.
Това е моят разказ, уважаеми дами и господа, за последния парламентарен ден.
Направило ли ви е впечатление как тази дума – разказ, се използва напоследък от пещерняците, наречени народни избраници? Всичко им било добре на партиите, само правилно мислели те за нас, но не можели да ни го разкажат. Представяте ли си – животът ни бил борба на разкази – кой по-правилно да ни го разкаже. Политиката не била политика, а разказ за политика.
Това могат да го измислят само пещерни същества, за които светлината, с изключение на прожекторите, е противопоказна за здравето им. Умират си за пещери и за тъмнини. И си умират да пеят химна в тъмнината на пещерата.
Особено бях привлечен от двойката Тошко Йорданов и Делян Пеевски. Въобще не ме интересува какво са си говорили, нито за какво са се борили и кой кого е наддумал. Те просто залепнаха един за друг. Осъществиха замисъла на днешната политика – високото и ниското, шоуто, клюката и парите, подмолността, комплексите – всичко това олицетворяваха те двамата – Пеевски и Йорданов.
А особено лявата ръка на Тошко Йорданов, подпряла лицето му, беше истинска опора на демокрацията и стълб за нашето светло бъдеще.
Чух днеска да ги наричат как ли не – Лаурел и Харди, Маша и Мечока, Червената шапчица и вълка и какво ли не още. А аз просто ги гледах и ми се сливаха.
Ако сте присъствали на училищно тържество в края на годината, сигурно знаете, че децата са превъзбудени, че тичат нагоре-надолу, искат да си кажат думичките предварително, реват, викат, блъскат се, защото освен всичко друго знаят, че ги снимат. Знаят, че ги наблюдават и се надяват да им се радват.
Такова тържество на възпитаници на ТВУ видяхме в последния ден на Парламента. Една пещера, един тъжен Титаник, който потъваше на фона на българския химн.
Николай Милчев
