Душата създава оазис, от който пият само избраните
Самотникът невинаги е за ожалване
В пълното издание на Енциклопедията на заблудите се таи най-голямата. Че самотата е тъжно житейско събитие, към което трябва да се отнасяме с прискърбие и съчувствие и което трябва да си забраняваме с всякакви средства. С такива например, че гледаме високомерно на хората, предпочели да останат сами, да подхранват и развиват това обстоятелство според представата си за него. Шумът е визитната картичка на безделниците и нищите духом. Те парадират своята неопровержима представа за жизненост, напълно грешна, разбира се, с тимпаните на стъкмена радост и гургуличи трели.
Самотникът и самостоятелният са две различни категории, през които дори не минава обединителна линия. Те са просто две морета с различна соленост и не се пресичат или съединяват. Самотникът – доброволно или според обстоятелствата, е принуден да търпи всичко, което светът му предлага, без да разполага със силата да го отблъсне или погълне. Той е отшелник на собствените си представи за мъченичество, с което според самият него, трябва да се съобрази светът. Това е мъчителна диагноза и към нея трябва да се подхожда със съчувствие. Аз например, не бих бръкнал в контакта на такава ситуация, защото освен да прихванеш заразата, можеш да изгориш заедно с последните капки енергия, които такива хора носят.
Самостоятелният, често грешно наричан самотен, е индивид със собствени критерии за свят. Там той не забива жалоните си произволно, а с прецизността на часовникар или доктор по акупунктура, засилва енергийните точки на нещата, към които се съпричаства. И това не изисква шум, показност, не изисква одобрение или натрапване. Той се движи като самостоятелен поток, наясно с посоката, обема и силата си.
Често такива хора са ненавиждани и понеже тази ненавист не ги докосва, отсрещните им лепват незавидни, но неподходящи етикети. Да нарекат някого самотник в днешно време и особено в България, се счита за последно убежище на схващанията ни за низост и падение. Ох, та той е толкова самотен. Тя е, видите ли – стара мома. И всичко това – просъскано измежду зъбите на порочни и нехармонични съпружия, дилетанти във взаимоотношенията, парчета животи, изхвърлени на брега на безвремието, лутащи се в аналите на чужди съдби. Самотността е, може да се каже, пленителен избор на хора, пробвали се в шеметната ластичност на обстоятелствата. Този ластик се е късал, шибвал ги е в лицето или слабините и е оставил синини, които имат нужда от време, за да зарастат. И за да няма синини никога повече, душата предприема своето ограждане в оазис, от който да пият само избраните. И този оазис да се пълни само от отбрани източници, от повдигнати души, където няма излишни усилия, където любовта може да намине и поседне за ден, два или месец. Където прочитането на една книга е приоритет пред синкавото облъчване на телевизията, където сам избираш движението и силата на звуците, където си автор на молитвите и…ако щете – на техните отговори. И най-вече, защото ни е даден свободният избор, с който да боравим според умственото си и духовно израстване. А те често са отделни понятия.
Автор: Лорд Евгени Минчев
trud.bg
