Човек каквото и да е учил, където и да е пътувал, каквото и да е видял и преживял, вероятно е имал съсед, който е прекарал живота си в лежане под кола. Мъж, чието лице трудно визуализираме, но помним краката, които стърчат изпод колата. Бърника си нещо, а ти отиваш на училище. Ръчка по колата, а ти завършваш училище. И университета завършваш, но той си е все така там – цвета на машината поизбледнял, но мъжа лежи ли, лежи. Когато се замислиш върху това, си даваш сметка, че рядко си виждал тази кола в движение, а стърчащите крака под нея са неизменна част от пейзажа.
Тези два образа – на мъж и автомобил толкова силно са се слели в съзнанието ти, че дори и да видиш човека, трудно го възприемаш като изправен, а когато видиш колата, имаш чувството, че тя се движи напред с двата стърчащи крака. Сигурен съм, че сте го виждали – във вашия град или квартал, улица или село.
Тази картина изплува в съзнанието ми напоследък. Да човъркаш в оцапаната машинария на българското битие, сред тръби, кабели и течове, с мисълта, че за пореден път нещо ще натаманиш, закрепиш, нещо ще затегнеш, е надежда и проклятие. Явно някои части са за смяна, явно нямаш инструменти, но майсторът си е майстор. Пак ще запали, ще изпуши чернилка, ще тръгне на втора. И криво-ляво България ще продължи да пърпори по пътя на времето.
Човек може да научи много от шофьорите. Когато дойдох да работя в bTV вече преди 18 години, един от колегите ми каза нещо, което е точно в десетката на българската действителност: „Запомни, Светльо“ – започна чичо Дончо. – „Най-важното е в себе си винаги да имаш тел. Не тръгвай никога на път без тел. Защото това е нещо велико!“. Признавам си, не се бях замислял до този момент за безбройните приложения на телта в живота на човека. „Ами, ако ти се откачи бронята? – продължи мъдро опитният шофьор . – „Ако имаш тел, веднага ще я закрепиш! Ще я вържеш! Ще можеш да помогнеш и на другите, защото те не се сещат и не носят тел в себе си. А трябва!“.
Запомних го. И с най-добри спомени поздравявам чичо Дончо, който отдавна е пенсионер, ако ме гледа в момента. Той ми отвори очите за Психологията на изобретателното закърпване, родено от дълги години живот, в които човек е можел да разчита предимно на себе си или по-точно на своята изобретателност. Но не за да създаде нещо ново, а за да закърпи нещо развалящо се. А това ангажира времето, енергията и усилията дори и на най-креативните граждани.
Да кърпим, а не да създаваме. За да пърпорим.
Трудна орисия, родена сред лишения и спомени, че млякото струвало 12 стотинки. Малцина си дават сметка, че точно това е причината за икономическия колапс на тоталитарната система. Когато държавата регулира цените, тогава премахваш основния пазарен принцип – стремежът към печалба. Когато той отсъства, няма мотив да произвеждаш по-качествена стока от конкурентите си, защото нямаш конкуренти. Изпълняваш някакви норми и точка – никой не го интересува дали стоката е качествена. Дори и тогава продаваш под себестойност, трупайки огромни загуби. Продаваш на потребители чийто заплати също се регулират. Инициатива всяка тука оставете, както би казал поетът. Няма иновации, просто кърпиш. А безкрайното кърпене е добродетел само в разказа на Йовков – „Серафим“.
Оттогава изминахме дълъг път. Нека не се самобичуваме, че българското общество няма своите големи победи. Това означава да отречем надеждите и търпението, с което нашите родители прекараха най-хубавите си години сред икономическата несигурност на прехода, но успяха да възпитат хора с добро образование и много надежди за бъдещето. Надявам се и ние в момента да възпитаваме децата си по този начин. България отдавна не е онази затворена страна, обществото ни познава света с всичките му полюси, положителни и отрицателни страни.
Проблемът е, че в момента с нищо не се отличаваме. България няма нито едно ясно формулирано стратегическо предимство, което да използва, за да спре да пърпори. България в момента е на автопилот. И отново кърпим – този път парламент, под очевидния отказ на част от политическите „майстори“ да признаят, че счупиха колата. Бронята пада вече шест пъти, черен дим излиза от ауспуха, а онзи мъж без лице ляга под колата, връзваме до следващата парламентарна дупка. Тя идва през есента. Чичо Дончо, остана ли ти малко тел?
СВЕТОСЛАВ ИВАНОВ
https://btvnovinite.bg/
