Кеворк Кеворкян
Покрай 80-годишнината от смъртта на Борис Трети, реших да хвърля едно око на книгата си „Разговори със Симеон Втори“ – и направо се вбесих. Понеже едва сега си дадох сметка, че тя е станала жертва на телевизионното ми интервю, излъчено на 11 февруари 1990 година в наскоро отново разрешената „Всяка неделя“.Впрочем, в това няма нищо изненадващо – защото успехът на въпросното интервю бе безпрецедентен в българската публичност, изобщо.
То влетя в нея като някакво торнадо и настани веднъж-завинаги митичният образ на „Симеончо“ в общественото внимание – но вече като царят;
сетне го изтегли до новата му роля на политик, комуто като на никой друг сякаш подхождаше етикета „Месия“, по който българинът все примира; накрая го изтъркаля и до премиерския кабинет.
А после, вече около две десетилетия, царят наш от запаса е дъвкан непрестанно в социалните мрежи от същият този българин – главно заради една реплика, която Симеон изтърва по време на първата ни среща – тя пък направо самоубийствена: че няма никакви материални/имуществени претенции към България.
Още се чудя, за какъв дявол каза това – и какво се случи, за да се отметне десетина години по-късно и да влезе в ролята на брокер на недвижими имоти.
И досега не изключвам възможността, тукашните политически „цървули“ да са го подлъгали, да са разпалили апетита му, те мрат да се подиграват тайно с такива особи.
Правят му се на кочияши, а го теглят направо към миризливата яма.
И накрая се оказа, че „царството“ е заложено срещу няколко имота…
Книгата съдържа три разговора от 8 февруари 1990 година, и още три разговора, съответно от 13, 14 и 15 ноември същата година.
Тя се появи през месец декември в чудовищният тираж от 130 хиляди копия, които безмилостно бяха изкупени.
През 2004 година, когато държавната телевизия не беше с толкова свалени гащи и излъчваше отново „Всяка неделя“, се обадих на Симеон и го попитах, как гледа на идеята да представя неизлъчените дотогава разговори.
Отговорът му беше баш по царски: можеш да го разбереш и така, можеш да го разбереш и иначе.
В такива случаи по правилата на царския мурафет излиза, че трябва да го разбереш иначе.
Така и направих, отказах се от идеята, дори не хвърлих едно око/ухо на неизлъчваните записи – толкова бях обсебен, и аз като всички останали, от „торнадото“.
И сега се проклинам за това си нехайство.
Защото те съдържат многобройни и важни сведения – и далеч не само за Симеон, когото в началото наричах Симеон Втори, също и Симеон от Мадрид – да не дразня излишно дървените глави.
През 1990-а това бе един човек, който очевидно съзнаваше историческия товар, който носеше.
А десетина години по-късно се докара до там, зад гърба му кочияшите му да го наричат „Горския“, ясно защо.
***
За смъртта на цар Борис е станало дума още в първия ни разговор на 8 февруари 1990-а.
– Да поговорим за цар Борис. Около смъртта му се говорят най-различни неща и досега. Най-правдоподобната версия?
СИМЕОН ВТОРИ: Трудно е да се каже. И аз не обичам да говоря, ако не съм сто на сто сигурен и уверен в каквото казвам. Но, щом ме питате, по този въпрос не мога да кажа, че има една така наречена официална версия, която да бъде съвършено достоверна и сигурна.
Защото години наред ние бяхме, убедени, че нацистите чисто и просто го бяха отровили – понеже баща ми отказа категорично да изпрати нашите войски на Източния фронт, което щеше да бъде страшно клане, впрочем, и да закачат нашето еврейско малцинство.
Това са вече две доста тежки обвинения в оптиката на един хитлерист.
И можеше да бъде това, че просто са го осъдили на смърт и са го отровили в аероплана, като се е прибирал. А той се прибра съвсем добре.
Посетихме дори аероплана на Враждебна и помня, че беше пълен с любеници и пъпеши – беше август 1943-а и го бяха напълнили да ги носят в Германия, където нямаше вече нищо.
Прибра се той, остана горе в Бистрица, в Боровец.
После се прибра в канцеларията в София в понеделник и почина в събота. Разболя се в понеделник подир обед.
Официалната версия беше, че е коронарна тромбоза, но ние си останахме винаги със съмнението, че беше отровен от нацистите.
Майка ми, по чисто религиозни убеждения и също поради таз безкрайна любов, която изпитваше към баща ми, не пожела и се съпротиви на една аутопсия, защото й се стори чудовищно.
Чичо ми Кирил пък, въпреки всичко, настоя и тогава бе разгледано сърцето.
Но понеже и германците бяха изпратили от Берлин двама специалисти по разни отровни газове, това също ни се стори съмнително.
Пропагандите започнаха – че било туй, било онуй, че имало някаква си английска отрова от Гвиана – едни такива щуротии!
Немската пропаганда пък излезе, че в Лондон са оповестили за смъртта на царя два часа предварително, значи те са били ръката зад това. Глупост! Лондонското време е минус две от София, така че съвсем логично е…
След това аз започнах да се ровя в архивите в Бон, в английските архиви и все по-малко изглеждаше да е нацистка работа.
Ако въобще е била неестествена смърт.
Аз, като син, трябва да си кажа откровено, че бих искал да е сърдечен удар, баща ми беше такъв убеден и запален, бих казал, патриот и виждайки катастрофата, въпреки всичките му усилия да я предотврати – кой не би умрял от това?!
Но трябва да се остави отворено, тъй като досега не сме намерили абсолютно черно на бяло причината…
***
Пак в същия разговор.
– От онова, което е писано за баща Ви, има ли нещо, което да ви е раздразнило особено?
СИМЕОН ВТОРИ: Че е бил германофил – това е нещо, което ме вбесява, защото е толкова несправедливо да се твърди…
А от немските архиви се вижда, че Хитлер, като почина баща ми, дори беше готов мене да ме вземе като заложник в Германия, за да гарантира известна лоялност на България…
***
Пак там.
СИМЕОН ВТОРИ: Ето, сега вече се разбира, че ако цар Борис, например, не беше участвал в Тристранния пакт, България щеше да бъде разорена два пъти…
Това мисля, че и най-върлият антимонархист, за да не кажа комунист или марксист, или каквито да са други-исти, ще си признае, че това е прагматично, чисто и съвършено държавно.
И кой е спечелил най-много от това? Българският народ.
Нито царят, който можеше да играе много по-друга роля и много по-лесна, ако се беше качил на колесницата на Хитлер и неговата банда…
– Бандата, казахте, на Хитлер?
СИМЕОН ВТОРИ: Да, изтървах се. Това не беше много коректно. Но какво искате, то беше нещо съвсем невероятно и сигурно има време още да се разбере, какво е било това като колективен феномен и каква личност е бил самият Хитлер…
***
Фрагменти от разговора на 15 ноември 1990 година.
– Отношението на цар Борис Трети към евреите би ли могло да има
значение, когато Хитлер е решавал по-нататък съдбата му?
СИМЕОН ВТОРИ: Надали са си говорили по такива теми, защото те бяха нещо германско, нас не ни засягаха.
Знаете ли, аз право да си кажа, не помня да съм чул баща ми да каже: „Този е мюсюлманин, а оня е евреин“…
Така че, вън от непосредствените проблеми на войната, не виждам царят да е говорил с Хитлер по т.нар. еврейски въпрос. Това не му беше на него работата, още повече вероятно Хитлер е знаел чувствата на баща ми към евреите…
– Има ли преки свидетелства за неприязнено отношение на Хитлер към царя?
СИМЕОН ВТОРИ: Не. То е много интересно. Както няма свидетели, понеже те си говореха немски – този, фамозният преводчик Шмид не е присъствал и не е записано нищо. В повечето случаи – три или четири пъти се е видял цар Борис с Хитлер от 1930 до 1943 година и в повечето случаи са били сами. Външният министър Рибентроп е присъствал на една от тях, но няма ноти от тия преговори.
Някои хора казват, че Хитлер го уважавал много, други – че го уважавал, но същевременно се опасявал от него, знаейки, че е много ловък и че не е нацист, но просто един държавник, който е гледал да види как да съхрани страната си…
Хитлер по едно време започна да преследва всички благородни семейства, разни немски князе – едни ги изгони от армията, други ги арестува, защото, може би, имаше някакъв комплекс от тях или нещо подобно.
Един мой вуйчо, вдовецът на княгиня Есенска, която умря в концлагера в Бухенвалд, ми е разправял тия неща, защото той е бил доста близък като военен в антуража на Хитлер, докато Хитлер го хвърли и него в лагера Заксенхаузен за две години и нещо.
Та този мой вуйчо, който е присъствал при някои визити на цар Борис в Германия, казваше, че Хитлер изглеждал учтив и доволен.
Но, от друга страна, винаги личало, че нещо го безпокои в отношенията с царя. Но това са лични впечатления и не могат да се вземат като нещо достоверно.
– Коя от вашите родственици загина в концлагер?
СИМЕОН ВТОРИ: По-голямата сестра на майка ми, Мафалда, която дойде за погребението на цар Борис и оттам бе повикана в Германия уж от нейния съпруг. А изглежда е било фалшифицирано писмо от Гестапо, за да излезе от Италия. А пък мъжът й бил вече арестуван. Хвърлят я в лагера под друго име, като г-жа Вевер, не като княгиня Савойска, и там умряла в края на 1944 година.
Във всеки случай, не би било редно да пускам слухове или теории или да развивам предположения, които може да провокират големи полемики.
Аз мисля, че трябва да изчакаме още. Има още непроучени архиви, остават и няколко души, които са живи от време оно. Все някой ще си остави в завещанието или в мемоарите нещо…
Може също да се потърси и в архивите в Москва, които са още недостъпни, а там сигурно ще се намери нещо интересно, понеже регентите – чичо ми Кирил, Богдан Филов и ген. Михов са арестувани и закарани в Москва. Там са били подложени на разпит. Дневниците на Михов, например, мисля, че си останаха там…
Впрочем, като видях процеса на Чаушеско, някак си той ми напомни за процеса на покойния ми чичо, особено за легалността на такива процеси. Там изглежда, че княз Кирил е отговорил на прокурора, който го питал за смъртта на цар Борис: „Вие, другари прокурори и вашите приятели, знаете много повече“.
– Съществува също така и предположението, че цар Борис е отровен във въздуха, или убит с кислородна недостатъчност от германците на връщане от Берлин?
СИМЕОН ВТОРИ: Да, и ние също, трябва да си кажем, мислехме в началото, че беше станало нещо в аероплана и дори бяхме убедени.
А сестра ми дори говори с ген. Бауер, пилотът, който много енергично отрече, че нацистите са имали достъп до самолета. Защото той с неговите авиатори са вардели аероплана денонощно.
Други пък пишат, че аеропланът нарочно летял високо и царят е трябвало да си слага маската. А то аеропланът не летеше в съвсем свободни зони и нормално е да сменя височината си и да се носят маски.
Знае се също, че царят си сменил мястото със секретаря си, с Балан, после се изместил отпред до пилота. Значи три маски е трябвало да бъдат отровени, от което и двама други щяха да бъдат мъртви. Значи в аероплана надали е станало нещо…
Има и една друга хипотеза. Цар Борис, въпреки че беше извънредно здрав човек, никога не беше боледувал, докато почина имаше само една пломба на един зъб, но се интересуваше от лекарства и витамини най-вече.
Дядо ми, италианският крал Виктор Емануил, през Швейцария му е пращал от време на време, просто като излезе нещо ново.
И сега, не помня вече кой беше развил „теорията“, че може би за тия лекарства някоя служба да е разбрала и да е бутнала нещо в тях.
Това ми се струва съвсем ала Джеймс Бонд и не е нещо, което може да се вземе сериозно…
Но Гьобелс в неговите си дневници изглежда, че намеква за нещо и обвинява леля ми Мафалда, което пък е пълен абсурд, понеже тя дойде първа за погребението. И аз отидох на гарата да я посрещна…
Въобще, може би дори не са автентични тия прословути дневници на Гьобелс…
Но княгиня Евдокия си остана до последния ден убедена, че бяха нацистите. Тя винаги казваше: „Дробовете му изгориха“.
– Тя твърдеше ли това докрай?
СИМЕОН ВТОРИ: Да, докрай, докрай, колко пъти с нея съм се препирал, но тя просто си беше убедена.
– Имахте ли възможност да се видите с баща Ви непосредствено преди смъртта му?
СИМЕОН ВТОРИ: Не, ние бяхме горе в Боровец. И вторник или сряда ни казаха, че татко бил тежко болен. Помня, че набрахме цветя по поляните, аз му нарисувах един аероплан, който не можа вече да види, защото той повече не се и свести. Рисунката, мисля, че я имам още някъде…
Но не го видяхме жив. Майка ми го видя, да, тя слезе във вторник или сряда в София, първия ден не я извикаха и нея, не искаха да я тревожат.
– Как ви съобщиха за смъртта му?
СИМЕОН ВТОРИ: Беше в Соколец, ако не се лъжа, играехме сестра ми и аз върху една камара сено и дойде полковник Бърдаров, чиито записки и някои от мемоарите му са публикувани наскоро.
Изправи се пред нас и гледам в лицето му имаше нещо много сериозно.
И ми каза: „Ваше Величество“ – за първи път. И разбрах…
Останах абсолютно вцепенен. За едно дете смъртта е нещо съвсем далечно…
И най-страшното впечатление беше, това няма никога да го забравя, като дойдохме в двореца – преди да го пренесат в „Александър Невски“. Трябваше да се кача на нещо като столче и да му целуна ръката и челото. Това студено чело не съм го забравил и до ден-днешен…
И трябва да кажа, че като почине някой познат, и досега още избягвам да присъствам да го видя мъртвец, просто не мога да преодолея онзи ужас…Кеворк Кеворкян
