Страх.
Думата, с която най-точно може да бъде описано новото време, Ню ейдж епохата, постсоциализма. Страх от това дали ще можеш да си платиш сметките; страх от това дали няма да останеш без работа; страх дали ще изпълниш този и този срок; страх от това да не останеш сам; страх от това дали ще имаш какво да ядеш; страх от това дали ще може да отгледаш децата си; страх от утрешния ден. Страх. Страх. Страх. Стрес. Болести. Смърт.
Новото време ни било дало много. Но на цената на какво? Само преди 30 години да се страхуваш, че няма какво да сложиш на масата си, е било изключение. Ама е нямало банани. Днес като има пък много от нас нямат дори хляб. На курорти всеки и зиме, и лете. Евтина и ЗДРАВОСЛОВНА храна. Безопасни улици и коли без пияни и дрогирани шофьори. Без гъзарчета на модерни возила, напомпани мадами, костюмирани жълтопаветници, гледащи отвисоко всеки, който не може да си фризира брадата. Дъщерите ни не се продаваха за айфон, а синовете ни имаха чест и изпращаха момичетата до домовете им след среща. Срещите не бяха уговорки за секс в приложенията и после кой откъде е, а късни разходки в разговори и откраднати целувки под някоя улична лампа. Нямаше маркови дрехи, но поне всички имахме какво да облечем. Просещи и гладни по улиците нямаше, въпреки че богат избор на хранителни продукти по магазините също. Знаехме имената на съседите си и живеехме в социална среда, докато сега заспиваме до партньора си, обърнали си гръб и вперили поглед в телефоните. Децата ни ядяха пердах, ако не уважават възрастните и изграждахме в тях морал. Днес са арогантни и безочливи и живеят с мисълта, че светът се върти около тях. Неграмотността не беше стандарт, както е днес и четяхме, защото ни харесваше, а не защото ни трябваше, за да сложим лъскавите костюми на директори. Малко индианци остана… Хората си помагаха и това личеше в най-малкото – в това да поискаш захар от съседа. Днес самотността е най-често срещаното състояние на човека.
И въпреки това хората се хващат на въдицата, че живеят на върха на цивилизационното развитие, защото носят скъпи дрешки и боравят със скъпи джаджи. Защото могат да ядат, каквото си пожелаят и с фасон, стига да клекнат на капиталистическата машина, да се деморализират и да станат поредният й продукт. Като цивилизационното ниво на един народ си личи не по материалните достижения,а тези на духа. На това не да има пари, а да няма бедни. Не на това да се киприш със скъпи дрешки, а да ти е неудобно, че си облечен, докато около теб има хора в дрипи. Да ти е неудобно от това,че се тъпчеш с префърцунени блюда, когато на крачка от теб умират от глад.
Това е развита цивилизация. Емпатичната, състрадателната, лишената от егоизъм. Другото, което е днес е, както е казал Арнолд Тойнби, нищо повече от версия на примитивно племе, оборудвано с високи технологии.
А възрастните ни, самотни и гладни по селата,са карма, която ще изплащаме десетилетия. Много бързо станахме европейци и забравихме какво е човещинка.
