Вдигнах се от Враца и в 13.30 ч., тъкмо когато хората започваха да се събират за обявения на днешния 12 март „Поход на мира“, бях на площада пред НДК. Митингът, предшестващ похода, бе открит в 14.00 ч. пред все по-сгъстяващо се множество, което в разгара на събитието – вече като шествие по централните софийски улици – с речи пред Министерския съвет и Президентството – достигна 4 хиляди души. Бяхме много повече, отколкото допусках, че може да събере един софийски граждански протест – този път с участието само на единици запалени провинциалисти като мен, които оставят всичко и хукват за каузата, без организирани партийни автобуси, знамена и командировки. Обикновено организираната „провинция“ прави масовката на столичните протести.
Софиянци дойдоха, за да кажат „НЕ НА ВОЙНАТА“, в която се готвят да вкарат България шепата еничари, надяващи се да захапят кокала на 2 април. „Пълен неутралитет“, „България – зона на мира“, „Ние няма да стреляме срещу братя“ – скандираха участниците. Това не бяха фирмаджии, далавераджии и чиновници, зорлем докарани на площада, под страх от уволнение, да попълват партийния миманс, а личности с интелигентни лица – явно културни, образовани хора. Радостно е, че голяма част от тях бяха ученици и студенти. Ужасът, че предателите ни готвят за пушечно месо и фронтова държава, която веднага ще се превърне в бойно поле, бе изкарал тия хора от всички възрасти – от домовете им в ранния следобяд. Сплотяваше ги гневът и надеждата, че все още има начин да се опълчим срещу демонските планове – и да ги провалим.
Да, те не бяха малко – според все по-намаляващите мащаби на всеки протест в апатичната ни, унила и съглашателска столица. Но София брои два милиона жители – днес тя можеше да изкара половин милион на митинга и шествието за дело, което непосредствено засяга всеки българин и е хилядократно по-важно от хляба! Несравнимо по-важно от гнева на началника, от заплахата за уволнение, от сроковете на ипотеката! „Трябва ли вече да почнат да падат бомбите и да сринат НДК, та тия мъртъвци да си надигнат задниците от дивана? Или градът ни се е превърнал в едно огромно духовно гробище и ракетите ще взривяват отдавна лишени от живец трупове?“ – питаха се присъстващите.
Но този Поход на мира имаше апогей, който някак неочаквано, потресно, разтърси съвестите в тоя отроден от Отечеството, осквернен от просташка власт, мръсни пари и плебейско високомерие – туморен град. Дори организаторите на събитието едва ли са очаквали този ефект. Множеството се люшна и пое от НДК към Президентството – по булевард „Витоша“. То носеше траспарантите с лозунги против войната – като хуругви. Беше окичено, изцяло покрито с български знамена. Пееше химна на България. Най-отпред биеха три барабана – сякаш канари се къртеха и земя и небо се отваряха. Отстрани се редяха най-скъпите ресторанти, най-луксозните кръчми на София, пълни до пръсване с оная „златна младеж“, презираща България, чиито родители ограбиха и продадоха нашата земя. Оная младеж, с ролекси и ключове от ламборгинита, паркирани в преките улички. Ония нови патриции и бонвивани, произлизащи от най-калния плебс, но гледащи на нас като на кал по ботушите си от крокодилска кожа. Ония милионерски щерки и синчаги със свитите им от гавази, кифли и плеймейтки, които на 2 април ще гласуват за Киро Кашмерина, Кокорка и Лорерка. За Мравояда и Гнома. Социалната основа на евроатлантическото еничарство.
Те излизаха от ресторантите и ни се смееха в лицата. Показваха ни среден пръст или насочваха палец надолу. Но това ставаше преди да ги наближим. Когато се изравнявахме с тях, те замираха. Лицата им се изопваха. Някаква тръпка на свещен ужас ги обхващаше – сякаш предчувстваха възмездието.
А барабаните продължаваха да тътнат.
„Два свята – единият е излишен“!
Походът скандираше „НАТО ВЪН!“ и „ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!“
Съдбовен беше този 12 март!
И ни един мисир не дойде да го отрази. Мисирите бяха потънали вдън земя.
Милена Върбанова
