Чуждестранен лидер, който вярва, че е в негов интерес да въвлече САЩ в потенциална ядрена война, не е приятел. И честно казано – е по-опасен и от Русия
Готови са да заблудят американците, като използва всякакви глупости
Сенаторът от Кентъки Мич Макконъл, републиканец, който номинално представлява американския щат и служи на американския народ, наскоро каза, че Украйна е основният приоритет на Вашингтон. Той очевидно е объркан докъде трябва да стига неговата лоялност и трябва да си помисли дали да не се кандидатира за изборите в Украйна, може би в областта около столицата Киев.
Украинските власти нямат подобни съмнения. Те служат на Украйна и са напълно готови да заблудят американците и дори да въвлекат САЩ във война, ако това ще обслужи интересите на Киев. Защо? Защото, за разлика от Макконъл, украинското ръководство дава приоритет на своя национален интерес.
Предвид вярата на Киев в лозунга „Украйна над всичко“, украинските официални лица са много недоволни от американците, които имат наглостта да твърдят, че политиката на Вашингтон трябва да отразява първо американските интереси.
Например, докато аз подкрепям помощта за Киев и санкциите срещу Русия, аз вярвам, че императивът за Вашингтон е да запази американците в безопасност, сигурност, свобода и просперитет: Това означава ограничаването на шансовете за ескалация и разширяването на конфликта и намаляването на бъдещите финансови задължения на Америка. Вашингтон също така трябва да настоява за прехвърлянето на отговорностите за отбраната към свободните европейци, които дори сега се оттеглят от своите обещания, които дадоха за увеличаването на своите военни усилия преди няколко месеца.
В резултат на това се озовах в списъка на омразата от украинската пропагандна операция, на така нареченият Център за противодействие на дезинформацията (ЦПД), очевидно финансиран отчасти и от американските данъкоплатци.
Оперативните служители на Киев не се опитват да оспорят аргументите на тези, които отказват да поставят Украйна на първо място. По-скоро ЦПД обвинява тези хора, че те насърчават руската пропаганда, за разлика от украинската. Въпреки че те „не са руски пропагандисти“, ЦПД обяви че, те „насърчават наратива, съответстващ на руската пропаганда“. За Киев не е достатъчно, че Конгресът отвори широко трезорите на Министерството на финансите и оръжейните складове на Пентагона, а трябва всички американци да говорят в един глас, да пеят осанна в прославата на правителството на Зеленски и да се обединят зад военните цели на Украйна.
Добре е че, аз не съм сам в този кофти списък на ЦПД. Сред другите обвинени са Путин, естествено, Тъкър Карлсън от Fox News и, което е по-малко очевидно, Джон Миършаймър от Чикагския университет, който прочуто и подробно описа лошото поведение на САЩ и съюзниците при причиняването на настоящата криза. Невероятно, но е споменат и икономистът Стив Ханке, с когото работих още в администрацията на Рейгън. Журналистът Глен Грийнуолд и икономистът Джефри Сакс, наред с другите американци, също са в този списък на омразата.
Украйна е по-свободна от Русия, но едва ли е представител на демократичния идеал. Още преди нахлуването на Москва Freedom House оцени Украйна като само „частично свободна“. Оценката на групата е: „Корупцията остава ендемична и инициативите на правителството за борбата с нея срещнаха съпротива и претърпяха неуспехи. Нападенията срещу журналисти, граждански активисти и членове на малцинствени групи са чести, а полицейските реакции често са неадекватни. Моят колега от Института Cato I Тед Гален Карпентър цитира „усилията за задушаване на местните критици“ и други авторитарни тенденции. През 2019 г. само 9% от украинците имат доверие в своето правителство и 12% в изборите в Украйна.
Украйна претърпя политически преход през 2014 г., който беше недемократичен, но широко възхваляван на Запада. Революцията на Майдана беше задвижена от улицата, а не от бюлетината. Янукович, макар и корумпиран, беше избран на това, което се смяташе за свободни избори, но електоратът беше силно разделен, като изтокът беше обвързан с Русия, а западът беше ориентиран към Европа и Америка. Но след това последва катастрофалното президентство на Виктор Юшченко, който беше пети в първоначалния изборен кръг със само 5,5% от гласовете. Киев беше предразположен на опозиционна територия и естествено привлече демонстранти срещу Янукович. Проучванията по онова време показаха, че опозицията била подкрепяна от около половината от населението, докато Янукович си запази нивата на подкрепа от четиридесет годишните срещу това, което се равнява на уличен пуч срещу един лош, но валидно избран лидер. Тези на изток също предпочитаха икономическите връзки с Русия пред тези с Европа. Четири години по-късно страната остана рязко разделена, като онези в Западна Украйна нарекоха Майдана битката за „правата и европейските ценности“, а тези на изток го нарекоха „преврат, оркестриран от Запада“.
Зеленски е по-малко чист от падащия сняг. Преди инвазията на Русия той преследваше бившия президент и потенциален бъдещ противник Петро Порошенко за държавна измяна. Това съдебно преследване приличаше много на позорното задържане от страна на Янукович на вечния му опонент Юлия Тимошенко. Освен това Freedom House отбеляза: Зеленски и двама близки сътрудници бяха замесени в офшорна финансова дейност през октомври с публикуването на документите на Пандора, разкриващи офшорните дейности на политическите лидери и други видни личности по света. През този месец Проектът за докладване на организираната престъпност и корупцията (Organized Crime and Corruption Reporting Project – OCCRP) съобщи, че Зеленски е създал офшорни компании, преди да стане президент, и е продължил да печели от тях след встъпването си в длъжност.
Независимо от твърденията за личната му корупция, Зеленски очевидно се опита да излъже САЩ и НАТО във войната, твърдейки, че украинският ракетен удар срещу Полша е от Русия. Ако Западът можеше лесно да идентифицира произхода и траекторията на ракетата, то и украинската армия също можеше да направи това. Последната или е излъгала Зеленски, или е излъгала Запада, който поема разходите за тази война. И в двата случая трябва да е очевидно, че Вашингтон и Брюксел не могат да се доверят на Киев. Чуждестранен лидер, който вярва, че е в негов интерес да въвлече Америка в потенциална ядрена война, не е приятел и, честно казано, е по-опасен и от Русия.
Украйна и нейните съюзници рутинно лъжат Москва. Западът последователно лъжеше Москва за разширяването на НАТО, като същевременно заблуждаваше и Украйна, че я въвежда в трансатлантическия алианс. Порошенко, предшественикът на Зеленски, призна, че подкрепеното от Европа Минско споразумение между Киев и Москва никога не е трябвало да бъде изпълнено, а бившият канцлер на Германия, Ангела Меркел наскоро направи същото признание. Съюзниците разбираемо казват, че не могат да се доверят на Москва. Но защо Русия трябва да приема на сериозно всякакви украински или съюзнически обещания?
САЩ никога не биха приели еквивалентното поведение на Русия. Представете си, че Москва е разширила Варшавския договор до Южна Америка, насърчила е свалянето на надлежно избраното проамериканско правителство в Мексико и след това е поканила новите власти да се присъединят към Варшавския договор. Масовата истерия във Вашингтон щеше да бъде прекъсвана от исканията за твърд отговор, включително и война. Дори докато Вашингтон се преструва морално, той активно задушава Куба и Венецуела икономически, за да установи там по-приятелски настроени към него правителства. В крайна сметка те са в сферата на влияние на САЩ, както беше определено преди два века от доктрината Монро.
Украинската атака срещу американците, че поставят САЩ на първо място, ни предлага рязко да си напомним, че американците трябва да защитават интересите си от всякакви заплахи, включително и от фалшиви приятели като Киев. В противен случай Вашингтон рискува да се окаже манипулиран в една горчива, брутална война, която не е негова. Може би е време САЩ да създадат свой собствен Център за противодействие на дезинформацията, фокусиран върху Украйна.
Автор: Дъг Бандоу*, theamericanconservative.com
*Дъг Бандоу е старши сътрудник в института Cato. Той е бивш специален асистент на президента Роналд Рейгън.
(Превод за „Труд“ – Павел Павлов)
