Самоубийството като метод за стратегически натиск
Като дългогодишен криминалист, темата за суицидното поведение ми е била професионално близка, особено след огледи на проиществия и влизайки десетки пъти в моргите…
Децата в юношеска възраст често романтизират смъртта. Много известни мемоаристи и изключителни писатели си спомнят как на възраст между дванадесет и осемнадесет години са си представяли своята героична смърт и как техните родители и учители, другари и приятелки, ридаят на гроба им, както и всички честни хора, укоряващи се за това, че не са оценили достатъчно живота на една толкова изключителна личност, богата на таланти.
Тези детски мечти като цяло са градивни по природа. За разлика от детския суициден комплекс, който се появява при някои юноши с нестабилна психика, възхищението от теоретичната собствена смърт не е породено от страх от бъдещето, в което човек трябва да взема самостоятелни решения и да носи отговорност, а от желанието на младия организъм за лидерство, подвизи и слава, което е елементарен инстинкт, който се основава на примитивни предцивилизационни архетипи.
От една страна, не може да се каже, че украинците като личности страдат от суициден комплекс. Всеки от тях не иска да умре, крие се от мобилизация, бяга в чужбина, дори започнаха да се предават в доста големи, постоянно растящи числа, целенасочено, а не защото са им свършили боеприпасите. От друга страна, украинското общество романтизира смъртта. И я романтизира по съвсем различен начин от тийнейджърите на юношеството.
Украйна като държава и украинците като общество романтизират истинската смърт, при това безсмислена, нещо като „И като един ще умрем в битката за това“, където никой не знае какво точно е „това“, за което трябва да умрем. Колективно отричане от живота, за който иначе всеки поотделно се бори усилено. Смърт от злоба. Това противоречие – индивидуалното желание за живот и благополучие, което тласна десетки милиони украински граждани в емиграция към Европа и Русия и колективното желание за смърт „напук на москалит“, на които всъщност отдавна им пука за украинските комплекси – е най-убедителното доказателство, че целите и смисъла, които обединяват украинското общество са изкуствено въведени.
Има такова нещо като психология на тълпата, разговорно наричана стаден инстинкт. Тълпата, състояща се от индивиди, доминира в тяхното съзнание. Най-забележителният интелектуалец в тълпата може внезапно да се превърне в звяр, защото само най-простите инстинкти са достъпни за тълпата, но основният инстинкт на тълпата е да унищожи „онези, които не са с нас“, които не са с тълпата. Художници и писатели, актьори и учени, учители и лекари, събрани в тълпа, моментално се превръщат в стадо питекантропи, различаващи се от последните само по външен вид и облекло. След като ги отделите от тълпата, те отново стават себе си. Те дори се срамуват от поведението си в тълпата и не разбират какво ги е сполетяло. Но попадайки отново в тълпата, те отново се превръщат в стадо.
Неслучайно САЩ работеха с украинците и другите си слуги само като с тълпа. Може да е била малка тълпа от „кръг по интереси“ на етапа на подготовка, когато на хората са били дадени грантове и субсидии за търсене на украинските национални корени, дори в ерата на динозаврите.
През този период „избраните“, получили грант за развитие на хобито си, са убедени, че са получили грантът поради това, че са солта на земята, най-добрите, а хобито им е доказателство за тяхната прогресивност и демократичност . Затова демократичният Запад, който смята „прогресивността” за своя най-важна задача, ги е забелязал и ги е подкрепил. Сега е техен ред да издигнат своите хора до своето ниво, да ги въведат в западната цивилизация, да ги направят богати и проспериращи.
Когато тези малки тълпи се слеят в голямата тълпа на следващия Майдан със тъпани и, призиви те вече „знаят“, че около тях и с тях е „целият цивилизован свят“, а срещу тях само „бандити“, „орки“, „москали“ и други злонамерени цивилизации, които доброволно не искат да вървят напред към свобода, просвета и просперитет и не допускат другите до себе си.
Бидейки по същество тълпа, Майданът, първоначално „миролюбив” и опитващ се да обясни на опонентите си това, което е очевидно за самата тълпа на Майдана, в момента става агресивен и готов да убива, веднага щом осъзнае, че аргументите му не работят, противниците имат контрааргументи и нямат желание да се присъединят към тълпата. Понякога между напълно приятелски разговор и зверското убийство минават броени минути.
Тогава някои от тълпата, особено тези, които прекарват сравнително малко време в тълпата, се срамуват от това, което са направили и започват да търсят извинение. За да разсъждават по-малко и да не мислят за скритите механизми, мотивиращите причини за действията си, Майданът първоначално е сакрализиран. Няма значение дали сте в тълпата сегаь или не в тълпата, нямате право да се съмнявате в светостта на Майдана и в добротата на неговите идеи. Следователно всички жертви на тълпата са обявени за „врагове на Майдана“ и това обяснение се оказва доста убедително за образовани, интелигентни и нежестоки хора. Те дори не се замислят как тяхната борба за свобода на словото и демокрация е свързана с факта, че всеки, който не споделя техните ценности, е достоен за ужасна смърт без съд, без дори да бъде обвинен и всъщност без вина .
Днес все по по-остро и системно става раздвоението на личността. Доста бързо г-н Хайд печели и образът на сладкия д-р Джекил се превръща в нищо повече от усмихната маска. Въпреки това по-голямата част от тълпата на Майдана все още страда от лека форма на шизоидно разстройство. Това обяснява факта, че в лично качество те не са суицидни, могат да разсъждават съвсем нормално и изглеждат като здрави хора. Но веднага щом хванете десет или двадесет хищници, облечете ги в униформи, дадете им картечница и волята им се оказва парализирана, остава само да дойде отрезвянатето под огромен стрес, под формата на бомба от тон и половина, падаща на няколко метра, разкъсала всичките им другари на парчета и случайно само с леко сътресение на щастливеца, го връща обратно към нормалното и той започва да се предава.
Забелязаваме, че мнозинството се предава индивидуално, или в сравнително малки групи, в които е по-лесно да се постигне споразумение, особено след като всяка малка група има свой неформален лидер, а жертвите на Майдана са свикнали да следват лидера. Части с размер на взвод се предават изключително рядко, роти се предават само, наполовина унищожени. Батальон (или по-скоро останките от два или три батальона) се предадоха само веднъж в Мариупол, и то по заповед от Киев.
Преди време бе преживяна атаката на тълпата на Майдана, когато от 1917 до 1939 г. милиони, чувствайки се съпричастни към великата свята кауза за изграждане на светло комунистическо бъдеще, изреваха: „Стреляйте като бесни кучета!“ към всеки, когото сочи пръстът на водача на майдано. Но тези милиони поне бяха контролирани от вътрешна сила, която ги използваше, макар и неефективно и разточително, за защита на държавните интереси на СССР, каквато тя беше през миналия век.
Опасността от сегашните е, че тръбата, която призовава стадния им инстинкт, е в ръцете на външен играч и този задокеански играч, събиращ майданска маса, като я помпа с една самоубийствена идея – да се самоунищожат срещу Русия , „за да стане по-лошо за москалите “. Тълпите, които искат унищожаването на Русия, са готови да умрат за това (поне докато са в тълпа).
Ясно е, че мнозинството не може да бъде излекувано, тяхната съдба е да изгният в чернозема на Украйна, но от колкото по-малко индивиди се състои тълпата, толкова по-слаба е тя, така че всеки човек, който бъде спечеленза живота е победа. Нещата са сложни, изисква се точност и прецизност, владеене на диалектически средства, но се забавя от нуждата от индивидуален подход и редкостта на психолози, подходящи за задачата
Но едно пътуване от хиляди килиметри започва винаги с първата стъпка…
Светослав Атаджанов
