Господин Президент!
Днес не произнасяйте речи, не вдигайте наздравици, не приемайте паради, не устройвайте приеми! Нека оглушителното думкане на политическата чалга за миг да стихне. Изтощени сме, обезкръвени сме от гаври.
Нека настъпи онова ужасяващо мълчание на немия вик, с който
жертвата пада в пропастта – и чийто отглас пронизва дори палачите, тласнали я в небитието. Преди отново да прокънти демонският им кикот.
Трийсет години от нашия живот.
Трийсет години агония.
За българския народ датата 10 ноември 1989-а не е нищо друго,
освен вторият – заключителен – етап в унищожението на страната ни. Опиянението, заблудата, траяха кратко. Моето поколение
– младежите на 89-а – носи вината, че се втурна така стремглаво
в клопката. Но и без нашия глупешки ентусиазъм да наврем шии
под сатъра, той беше приготвен и неминуемо щеше да се стовари върху Отечеството.
Няма място за спорове и противопоставяне на Девети септември и Десети ноември, смешни са доводите кой от двата
исторически момента е донесъл повече добро или зло! С подоб-
на реторика могат да си правят гаргара само лумпени под наркоза или политически въжеиграчи. За всеки нормален българин с наднулева интелигентност е ясно, че двете дати са просто две последова-
телни точки в единния план за заличаване на България от картата
на света. Нейните управници и в двата периода се показаха отлични лакеи и изпълниха безотказно задачите, поставени им от тези, които днес разкриват страховития си лик на господари на Новия Световен Ред.
Девети септември дойде, за да прекърши гръбнака на нашата
нация с унищожението на българското село и на здравия български ген. С лишаването на свободните земеделци от собственост, натирването им в панелни клетки, превръщането им в градски зависим пролетариат.
С налагането на насилствената урбанизация в най-унизителния ѝ вид, бе посечена раждаемостта, доверието в честния труд, гордият дух, ясният смисъл за род, земя и родина. Синовният свят дълг към България бе размит в насаждан дълг към една идеология, чужда на народния светоглед и инстинкт, която
отрича националната идея, клейми Христовата вяра и подменя хилядолетната самоличност на българина.
Бяхме натикани в безвремие, бяхме затворени в зоопарк, бяхме модифицирани в послушни бройлери, които чакат в лабораторията следващия етап, когато ще бъдат превърнати в безмозъчни киборги.
Девети септември и последвалият
го период, изплетоха чудовищната мрежа от агенти и доносници
на ДС, които от черносотническа кохорта на социалистическия
режим, трябваше да прераснат във феодалната класа на Колония
България през новата глобалистична фаза.
Фанфарите на тази фаза прогърмяха на 10 ноември 1989 г.
Помислихме ги за призив към по-достоен живот.А те се оказаха тръбите на Апокалипсиса.
Десети ноември бе прогласен по волята на Ада, за да нанесе разгромния удар на най-древната цивилизация в Европа. Той
дори не я срина в руини, а я изпепели в пустиня.
Трийсет години по-късно българската природа, земен рай, по който Господ е копирал своя рай небесен, е превърната в сечище, сметище и пожарище. Такива тлеещи пожарища съм виждала само в земята на Камората. Природата, както и човешкият дом, отразява душевния облик на стопанина си.
Плодните полета са
обрасли в тръни – за трънения венец на България.
Националните богатства са в ръцете на чужденците-победители, изконни врагове на българския кръвен код.
В страната мародерстват техните подставеници – олигарси-гангстери, профучали за една нощ, със свръхзвуков асансьор, етажите, които разделят средностатистическото ченге от милиардера.
Земята е раздадена на неколцина латифундисти. Прорязват я
кърпени магистрали, построени, за да улеснят нахлуването на
вражеските армии в близко бъдеще.
Морето, езерата, реките, благословените извори, вече не ни
принадлежат. Те са под пиратския флаг на чужди военни бази
или на крадци-еничари. За нас остава отровната вода от чешмите в режим на водна криза.
В мъртвите села и умиращите градове бушува поощряван, насърчаван цигански терор. Представят го за битов, социален, а той е етнически. Малцината български старци и старици, последна реликва от образа на някогашния българин, гаснещи в родните си къщи, са пребивани, ограбвани, изнасилвани – под равнодушния поглед на властниците.
Цели български райони се продават на безценица на ислямисти. Черни и бели мигранти настъпват в територията ни – разграден двор
– храчат по нас и палят националното ни знаме.
По жалките стъгди, пазарища и кръчми, над ширналите се гро-
бища, дрънчи дивашка чалга и заглушава тихия вопъл на нашите
майки и бащи – докато са живи и когато умрат.
Търгаши, продали се на Сорос, словоблудстват в жълтопарцалната преса, представяйки предателските си клишета за интелектуални завоевания.
Децата ни са беззащитни жертви на античовешки предначертания, изврели от пъкъла.
Младежите ни се скитат безработни из прахоляците, самозапалват се или скачат под влака.
Етническите българи се стопяват със 150 човека в ден.
“Държавата”, превърната в карикатура на всяко понятие за
държавност, но все още разполагаща с номинална площ, стадо за клане, граници и КПП-та, се управлява от колониална администрация, нарекла се на подбив “политическа класа”.
Нейният събирателен портрет е обрисуван най-точно от Алеко
Константинов – Щастливеца, несбъднатият български принц,
прострелян в зората на възрастта и гения си. Но не, това дори
не е бай Ганьо, а неговият напълно деградирал, уродлив, имбецилен гавазин – Данко Хаирсъзина, нещо средно между слуга и палач, между клошар и вампир, впиянчен и претръпнал от мокри поръчки.
Тази “политическа класа” ще стърчи на сергията, докато разпродаде Отечеството до последния камък, до последната буца пръст.
А от душния хоризонт като от черна дупка надзърта козята ухилена муцуна на Сатаната, нейния властелин.
За него всичко това е комикс, куклено представление, в което той подава репликите и разиграва марионетките, а когато те се омърлушат и изпокъсат, ги запокитва в коша с дрипите – “Смей
се, палячо!”
Трийсет години по-късно.
Къде се дявахме цели трийсет години ние, поколението на 89-а – все още млади, силни и отрезвели, защо не прекатурихме тоя кощунствен тезгях, защо не направихме дори един жест, за да спрем тази демонска комедия делʼарте? Защо стояхме вцепенени като мумии в гробница? Защо не спасихме България и бъдещето си?
Имаме ли отговор на този въпрос?
Ние остаряхме, без да живеем. Някои от нас продължават да се тъпчат в панелките, да броят стотинките и да гълтат илачи за сърцето и шизофренията, други блуждаят като призраци в чужбина. А най-големите късметлии отдавна са в гроба.
Вие имате ли повод да празнувате, г-н Президент?
Ние – не.
Нека посрещнем и изпратим горчивата дата и позорната годишнина, която тя бележи, по единствения възможен начин – като ден на национален траур.
Милена Върбанова
