Самолетът за Лутън преди няколко седмици. Мястото ми е на първия ред, баш до пилотската кабина. Стюардесите настойчиво подканят сънародниците ни да си сложат маските и да спрат да топуркат по чорапи из самолета. Къде ти. Усещането е като на сватба, само дето кумовете не пуцат с пищови и булката все още не се е сбила със свекървата заради акордеониста със златния зъб.
По някое време пристига една млада майка с две годишно бебе в ръце. Вика на стюардесата „Какооооо, бебито изяди маската“. „Моля?!“ – кокори се стюардесата. „Ми нали викаш по микрохона да сложа маската. Как да я сложа, като бебито я изяди?“ В този момент наистина забелязвам, че бебето дъвче и плюнчи някакъв бледосин парцал, явно въпросната маска. „Момент, ще ви дам маска“ – казва стюардесата и започва да отваря някакви метални кутии. До нея другата стюардеса е седнала на столчето и се е препасала. В този момент майката пльосва бебето в скута на седналата стюардеса, вади телефон и почва да крещи „Майкале, смайл, Майкале!“ Седналата стюардеса си глътва граматиката от внезапно натресеното й бебе, и се опитва да го върне на майката. На майката, обаче, хич не й минават тия. „Смайл бе! Смайл! Майкале! Майкалчо! Смайл нау!“
Майкъл дъвче маската и пет пари не дава, че го снимат, а една лига се проточва от устата му. Първата стюардеса вече е намерила маска и я подава на майката на Майкъл, която вика „Малиии, ма как ти отива ено хубаво беби. Айди, Майкале, кажи бай-бай и дай кис на каките“. Майкъл послушно дава целувка с ръчичка, след което посяга към новата маска на майка си, слага си я в устата и започва да я лигави.
Irini Zikidis
