Kакво се вижда отстрани. Ами отстрани се вижда, че двама държавни мъже си размахват юмруци. С няколко години закъснение. Радев на същия този площад размаха юмрук преди три години. Сега същото направи Калин Стоянов. Аз не знам каква политика се прави в България. Политика на Гладиаторите по площадите, или политика в името на нещо. От една страна политически лидери се замерят с епитети: „Кеша“, „Ала-бала“, „Касиера“.
Речникът на underground the в България се прехвърли в политиката: „Компира“, „Очите“. „Желязото“. От друга страна се размахват юмруци. И ние искаме този народ нещо да направи за нас – да гласува за нас.
Но като че ли сме забравили как гласува народът на гладиаторските битки. Народът, дори в древен Рим гласува с палец надолу – смърт, или палец нагоре – да живее. Българинът вече гласува с палец надолу.
В Древен Рим публиката е определяла кой ще живее, и кой ще умре. Тука публиката влезе в миманса. Тя пали полицаи, които после излизат на площада със служебните си коли, със служебните си мотори, през работно време. Същите тези полицаи, които само преди три години бяха палени от този юмрук. Когато народът се бунтува това прилича на въстание, на революция. В българския вариант това прилича на патаклама. Когато обаче полицията излезе, силовите структури излязат, това вече намирисва на преврат. Но и в двата случая става въпрос за противопоставяне на българин срещу българин. Това е характерната ситуация на българина – българинът срещу себе си, българинът срещу всички.
Колизеумът на българина е пространството между Народното събрание, Президентството и Министерския съвет. И всички са долу – на арената. Всички до един. И няма кой да вдигне палец нагоре, за да каже „Да живее.“ Защото в България ние не обичаме живите. Българинът обича своите мъртъвци и им се кланя.
Когато сме живи, ние българите обичаме да си пречим. Когато някой загине ние обичаме да бъдем в първите редици на оплаквачките. Като че ли българската душа е разпъната на две. От една страна Римските гладиаторски борби, от друга страна гръцките оплаквачи. Но най-интересното е, че тези на арената излизат, за да се оплакват. И тези, които размахват юмруци слизат при тях също да се оплачат. Дори и революцията ни е разплакана. По нашите Колизеуми не се вдигат и не се спускат палци, не се решават съдби. По нашите колизеуми участниците трият си юмручета сълзи от страните си.
Затова в България няма революции. В България влизат само освободители.
ХРИСТО СТОЯНОВ
https://diagnoza.net/
