Тия дни един писател, известен с неприязънта си към Миналото, най-после се сетил, че сме „на ръба на тиха гражданска война“.
Имал предвид обаче „разлома“ в българското общество по отношение на войната в Украйна.
Това е странно, понеже противоборствата на тази тема изобщо не са толкова значими, та да доведат до „гражданска война“.
Това не означава, че българите не са достатъчно чувствителни към чуждите драми – просто те са докарани до състояние, в което са принудени да се вгледат най-вече в собствената си съдба, да я осъзнаят до край, най-после да започнат да състрадават и самите себе си.
Животът на обикновените хора тук направо се разпада – милиони хора у нас просто се опитват да оцелеят, с това се изчерпва тяхната житейска „програма“.
Това е истинската гражданска война – на некадърните властници срещу изоставените сиромаси.
Войната на безразличието срещу състраданието.
Но известните ни писатели сякаш се срамуват да говорят за нея, за мнозина от тях тя дори не съществува.
По-лесно им е да се впечатляват от чуждото страдание, отколкото от онова, което тук на всяка крачка се сгромолясва върху теб.
Състраданието на тия „първенци“ е стока за износ, която ги прави „актуални“ и дори значими в чужбина.
Безразличието – тук – към нещастието, дори крушението на обикновения/отписания човек е истинската гражданска война.
Днес това безразличие сякаш е съзнателно подхранвано.
Сякаш новите ни „европейски ценности“ включват и специална програма за прегризване на гърлото на ближния – особено, ако той е клетник, напълно изоставен от Живота.
И защо, по дяволите, преди години, обикновените хора дори не знаеха значението на думи като „емпатия“, но бяха естествено състрадателни и отзивчиви към чуждата мъка?
Днес Народа е напълно изоставен – поне за по-голямата част от него това е сигурно.
Народа е осиротял откъм Държава.
Тя се задоволи най-напред да захвърли близо два милиони души към новите европейски пасища и така да се отърве от тях: нека да крачат вдъхновено към хоризонта на новото наемничество.
И се захвана с до-обедняването на останалите тук клетници.
За това срутване по-първите ни днешни писатели изобщо нямат време – заети да описват интернационалните си терзания.
Никога няма да ги привлече съдбата на един обикновен български човечец – за това се иска смелост, която те не притежават.
Докато ни заглавичкваха с фалшиви сравнения между Миналото и Настоящето, голяма част от Народа трайно се настани в „Чакалнята пред Нищото“.
За тези хора интернационалистите нямат време.
Заради това не могат да проумеят и очарованието на Миналото за мнозина – колкото и илюзорно да е то.
То е подправката към сухия хляб, който единствено е достъпен за милиони бедняци, за практически Заличените.
А те са два пъти унижени – веднъж от суровата несправедливост на Живота, и после от усещането, че сякаш са безплътни сенки, които никой не забелязва.
Една телевизия ще има огромен успех, ако излъчва един час дневно от някоя столова за бедни – само картина, нищо повече.
За ония, на които тази картина ще им се види нетърпима, има предостатъчно предавания със свободно дефилиращи проститутки – включително и медийни.
Вече и нашенската скала на прегрешенията е преобърната: грехът да проституираш е далеч по-приемлив, отколкото грехът да си бедняк.
Жалостивият вой на страдалците не достига до ушите на някои прехвалени писатели – и така те се превръщат в съучастници на некадърните ни Властници.
Нареждат се с тях в един строй.
Строят на Заличителите.
