Вместо снимки ще ви разкажа какво видях по пътя към и от Шипка. Полицаите ни спряха и наредиха да паркираме на (по техните думи) десет километра от върха. Оттам и догоре имаше наредени една до друга паркирани коли и автобуси. Всички ние, хората от тези коли, вървяхме километрите нагоре към върха. С взе деца, кучета и знамена.
Дори когато стана ясно, че ще изтървем честванията. Единици бяха тези, дето се отказваха да се качват и се връщаха обратно. По някое време отгоре започнаха да слизат хора, многобройни като река – честванията бяха свършили. Лично на мен ми отне три часа и двайсет минути да се кача до паркинга на Шипка (от 10.20 до 13.40). Все още от паметника слизаше поток от хора. Когато някъде около 16.00 тръгнахме обратно вече с колата, по пътя ни спряха група младежи и ни се примолиха да свалим шофьора им надолу до паркираната им кола, че да се върне да ги вземе и да не вървят пак всички тези километри.
И представяте ли си, колата им беше паркирана на седемнайсет километра от върха! Тия младежи бяха вървели седемнайсет километра до стъпалата, бяха се изкачили на върха и бяха тръгнали обратно, и щяха да вървят още седемнайсет километра до колата си! И не бяха единствените – паркирани коли имаше и след тяхната, а когато тръгнахме от паркинга, имаше още хора, дето се качваха към паметника, и такива, дето слизаха оттам. И вървяха пеша обратно към паркираните си невъзможно далече коли. Това видях днес.
Милена Симеонова
