Първо ще уточня, че има такава книга от Марк Твен, а чак след това ще разкажа как с моите спътници бяхме ограбени и оставени в една на пръв поглед комична безизходица насред особено тузарски квартал до Марбея.
Трябва да е станало много бързо. Докато бяхме отишли до плажа, някой ловко бе отворил шофьорската врата, а след това и багажника на колата и бе взел всичко, което бе намерил там – куфари, чанти, раници… Някои от нас се разделиха с техника – макбуци, айподи, такива неща. Други със скъпи обувки, дрехи, козметика. А аз с паспорта си. Разбира се и раницата, в която се намираше, заедно с дрехите и всичко останало за пътуването, но нищо друго не ми бе така важно, както безценният ми паспорт. Съвсем наскоро преиздаден. Взех го, защото щяхме да ходим до Гибралтар, а помня, че навремето там се влизаше с международен паспорт. Ако си бях направил труда да проверя преди да заминем, щях да разбера, че не ми е нужен, защото границата се минава само с лична карта. Но кой да има време за малко разум?
Впрочем в книгата си “Глупаци в чужбина” Марк Твен описва (в седма глава) впечатленията си от Гибралтар.
“Една самотна скална грамада, която сякаш стоеше в средата на протока и морето като че ли я обливаше от всички страни, величествено изплува пред очите ни… В подножието на склона е обграденият със стена град Гибралтар, или по-скоро градът заема част от склона. Нвсякъде – по хълмовете, в пропастите, край морето, по височините, – където и да погледнеш, Гибралтар е облечен в укрепления и е настръхнал от оръдия. Той представлява удивителна и живописна гледка, от която и точка да го наблюдаваш. Стои на края на равна, тясна ивица земя, избутан е навътре в морето и напомня буца кал в края на дъска…”
Общо взето не може да се направи по-добро осъвременено описание на Гибралтар, затова ползвам думите на класика. А тъй като той се оплаква в разказа си, че гибралтарските гидове досадно повтаряли една и легенда, в която нямало нищо кой знае колко смайващо, дори ако я чуваш за първи път, бях любопитен дали това се е променило след толкова години.
Марк Твен описва как спирайки някъде, веднага се приближавал някой, който посочвал отсрещното възвишение с думите: “Онзи висок хълм ей там се нарича Стола на кралицата. Това е така, защото една от испанските кралици поставила стола си там, когато френските и испанските войски обсаждали Гибралтар, и казала, че няма да мръдне от това място, докато английският флаг не бъде свален от крепостите. И ако все пак англичаните не били достатьчно любезни да свалят знамето за няколко часа, трябвало или да наруши клетвата си, или да умре там.”
Този репертоар се повтаря със същите думи и когато Марк Твен влиза в тунелите, прокопани от англичаните и поглежда в една от оръдейните амбразури, а също и когато стига на върха на Гибралтарската скала. Неизменно все се появява някой, който настоява да сподели легендата за “Стола на испанската кралица”.
Попитах моят гид Абдул – мароканец от Танжер, дали е чувал нещо за Стола на кралицата. Нямаше и представа. Заведе ме на един балкон над стръмния склон и посочи: английската кралица Елизабет II е стояла тук по време на единственото си пътуване до Гибралтар през 1954 г. Никога не се върнала повече на това място по време на цялото си дълго царуване.
Когато по-късно влязох в една добре осветена и озвучена пещера, вътре се загледах в друга паметна плоча, посветена на същото събитие. Един човек се приближи и каза: “Да, английската кралица Елизабет II е била тук по време на единственото си пътуване до Гибралтар през 1954 г. Никога не се върнала повече на това място по време на цялото си дълго царуване.”
Оказа се, че от всичко описано от Марк Твен за Гибралтар – и за гледките, крепостите и стълбовете на Херкулес, и за тунелите, и за маймуните – единствено това с кралиците се различаваше по същество. Другото си беше без особена промяна.
Долу, разбира се, бе друго. На Марк Твен не му се е налагало да минава в Испания, пресичайки самолетна писта. Едно от най-опасните летища в света, както го определи моят гид Абдул, допълвайки, че макар да е толкова
опасно, досега е имало само един фатален инцидент – през 1943 г. с полския премиер в изгнание Владислав Сикорски. И даже тогава не било толкова ясно дали е съвсем обикновен самолетен инцидент или, кой знае, нещо друго, по-конспиративно.
Минахме границата само с размятане на лични карти. Дори не ги погледнаха. Граничарите само насочваха подвиквайки: Европейците насам! Доядя ме, че напразно съм си мъкнал паспорта, който изчезна с багажа предния ден. Та, нека да се върна на инцидента с кражбата, след която още в първия ден от нашето пътешествие в Андалусия се озовахме само по джапанки и бански. То не ни и трябваха много неща за полицейския участък, където по принуда останахме, чак докато се свечери.
По принцип всички часове, прекарани в чакалните на полицейски управления, болници или недай Боже погребални агенции, данъчни инспекции и прочие диспансери, действат отрезвяващо. Там човек има време да се върне в размислите си към фундаменталните въпроси на битието. Това са часове на пречистваща равносметка.
Ето че влизаме най-накрая да дадем показания и всеки трябва да изброи загубите си. Когато идва моят ред, казвам, че и на мен ми липсва целия багаж, но най-вече паспорта. Най-ценното ми! Тъй като показанията се снемат на английски, чувам след това, че преводачката казва на испански на полицая, че не съм имал ценности в багажа.
Ама как да не съм имал, ами паспортът ми?! Всъщност българският международен паспорт е сред силните паспорти в света, давайки на своя притежател лесен достъп до почти всички точки на планетата. Искам си тази безценна придобивка с трите златни короновани лъва на корицата, стъпили на постамент от дъбови клонки и с националния девиз “Съединението прави силата”!
От първия момент, в който се сдобих с паспорт, имам особени чувства към него. Той ми дава едновременно и принадлежност, и свобода. Ако бях като Маяковски, щях да искам да напиша ода за българския паспорт. Но не съм и затова само мога да си позволя това особено чувство на приповдигнатост.
Питам полицейската служителка дали в Испания имат система, в която може да се въведе номера на паспорта ми, така че да светне в червено, ако някой след време реши да го ползва. Казва ми, че имат, но обикновено крадците изхвърляли паспортите веднага, не ги ползвали. Настоявам да запишат номера му в системата, все пак. Както и в протокола.
Вечерта в Марбея си купувам абсолютно същите дрехи, които са ми били откраднати. Това поне е една от малките утехи на глобализацията – в Испания има същите магазини и същите марки, каквито се намират и в България. А тъй като разчитам и на много добър застраховател, винаги когато пътувам, цялата тази история би била дори недостойна за споменаване, стига поради собствената ми глупост да не ми бяха задигнали паспорта.
Радостен послепис.
Снощи скъпият ми български паспорт бил намерен. Вероятно захвърлен някъде, както ми казаха в полицията. Появи се снимка в една от фейсбук групите на българи, живеещи в Испания. Много хора ми писаха и звъняха, за което съм безкрайно благодарен. Както и на хората, които се ангажираха да ми го върнат.
Георги Милков
