Днес знаем много… Дори почти всичко, защото всеки от нас, чрез телефона си, има достъп до знания от целия свят. И все пак, има неща и умения, за които дори и “Гугъл” мълчи.
За предците ни не са били чужди, а както по всичко личи – не е далеч времето, когато ще е нужно да се справяме без “Гугъл”, а дори и без ток.
По-долу слагам един откъс, който касае отдавна забравеното умение – да разчиташ следи.
“Веднага след като напуснах подземния проход и слязох по сипея, още щом влязох в гората, ми се хвърли в очи следа от коне. Но не на два коня само, както очаквах. Следите, които открих, бяха оставени най-малко от шест. И не видях само тях. По следите на конете, като нанизана вървеше диря на глутница вълци. А сред всичко това съзрях още, че е минал и човек. Човек, който е навярно ранен. Ясно личеше, че в своя ход си е помагал с тояга.
Мястото – мочурливо и разкаляно, а гората рядка, всичко това ми създаде добри условия да навървя в ума си какво да очаквам.
Като царски гвардеец стотици пъти съм ходил на лов с Господаря, което ми дава право да се нарека изкусен ловец, опитен в делото да поразя дивеч, но също и да разчета каква да е диря. И тази диря от вълци, макар да ми каза много, остави и много въпроси.
Да си в диря на вълк е различно, защото ако ловът на зайци, лисици или на глигани иска едно, то да поразиш вълк – иска се десет. Вълкът е върховният звяр, той е надарен с обоняние да надуши всичко в света.* Надарен е също с издръжливост и воля, но най-вече вълкът притежава ум. Да поразиш вълк, то не е просто лов, а едно изпитание. Него никога не можеш просто да го чакаш, както се случва, когато ловуваш лисица. За разлика от нея, вълкът никога няма определено вървище. Веднъж минал нейде, повторно не може да се разчита, че ще мине от там. Било сам или в глутница, вълкът сторва безброй поразии, а правилото е – рядко да се остави да бъде наказан за тях. Този звяр може да се издебне успешно, само ако го гони нагон, защото тогава оглупява. Но ако е в глутница – тя често се води от женска и тогава дори тази слабост, почти не може да бъде използвана.
Сега не съм си приумил да ловувам. Всичко, което искам от следите, е да “разкажат” какво мога да чакам напред…
На първо място – имам работа с глутница. Пред мен вълкът не е бил сам, а това е видно от дирите. И при все, че природата повелява на вълците винаги да крият своя брой, стъпвайки диря в диря,* то изкусният ловец може да разбере броя им. Тези животни избягват гъсталаци, а решат ли да кривнат, да заобиколят нещо – в първото още извиване става ясно за колко броя в глутницата става въпрос.
Така и направих, проследих дирята и при първия овраг, който глутницата е заобиколила, успях да разчета колко са. Вълците се оказаха най-малко осемнайсет на брой. Видях, че най-отпред се е движил мъжкарят, който по по размера на следата си, ме изуми със своята едрина. Ако обикновената диря на вълк е три пръста, то пред мен съзрях значително по-голяма от четири. Не просто вълк, а стървилище някакво. Веднага след него разбрах, че е пристъпвала женската му. В следата ясно се очертаваха върховете на средните пръсти, които при вълчиците са едни ъгловати – заострени, но и затворени леко навътре. Следите на вълчицата му оставаха очертани, защото при все също вътре – в следата на мъжкаря, другите от глутницата бяха оставили по-малки отпечатъци. Очевидно имах работа с глутница, която се води от огромни вълк и вълчица.
Дирята от конете също бе интересна. И от нея, както от вълчите следи, добих представа за още от онова, което ме очаква напред. На първо място конете не бяха с ездачи. С ясни отпечатъци на подкови и очевидно ездитни коне, те бяха преминали свободно от тук. Дирите им личаха безредно оставени, разпръснати, както никога не би сторил ездач. Освен това, следите видях далеч по-плитки от такива, които кон с конник оставя след себе си. Разбрах още, че отпечатъците им са по-стари от тези на глутницата. А то ставаше ясно от ъглите в следата – започнали вече да губят отчетливост.*
Преброих дири от шест коня, които по една или друга причина са сновали тук и напред заедно. И разбрах също, че са били без своите ездачи. От залиняването на следите стана ясно, че първо е минал човекът с тоягата, после конете, а след всички, и най-скоро от тук бяха минали вълците.
Хвърли ми се в очи, че на места дълбочината на дупките от тоягата, с която този човек си е помагал, е твърде голяма. А от това стана ясно, че този човек не е бил в добро здраве… И не само, защото твърде се е осланял на тоягата си, а защото неговите следи съзрях провлачени. Като да е бил с наранен крайник или в някаква изнемога. Отпечатъкът от тоягата на места много дълбок, а на други по-плитък, идеше да покаже, че не е било само умора, а навярно този човек е с поразен крайник. Всяка крачка е изисквала различно усилие. Човекът беше ранен, а и навярно в опасност.
И така, въоръжен с тези свои прозрения, продължих да следвам дирите, като все още нямах яснота, дали ще мога да бъда в помощ на Добромир и Хъно. Разбрах, че трябва да бързам, но дори когато човек е по следи, които нарочно – за него са точно оставени, дори в такива случаи да следваш дири е едно изпитание. А когато си впуснат след животно или човек, които просто са минали – да откриваш и оставаш в следата отнема много време и е значително по-трудно.
Не напредвах бързо, дирите често се губеха, но към края на втория ден пред очите ми се откри гледка, която ме разтърси напълно.”
Христо Христов
/Пътят/
