Недялко Недялков
Актьорът-„мечка“ Димо Алексиев (събрат на другите богопомазани „мечки“ Бахаров, Рачков, Карамазов, Вергов), виден тв водещ и звезда на Народния театър, е пуснат под домашен арест, въпреки че е пипнат да шофира пиян, и то в режим на условна присъда за същото престъпление.
Дефинитивно, по закон, условната присъда автоматично става ефективна. Съгрешилият трябва да лежи в килия. По закон…но законът явно не важи за тъй наречената българска художествено-творческа интелигенция от либерастки тип. За ефетата от паветата.
Димо Алексиев, понеже е голям пич и мъжкар, се ожалвал в съда с медицинско, че шестмечената му дъщеричка е болна и се нуждае от постоянни грижи.
Измъкнал се, демек, храбрецът с диагнозата на бебето си.
Като толкова се нуждае детето от медицински надзор, що шеш мъртвопиян на пътя?
И то след като веднъж ти се е разминало само с условна?
Как може да ползваш бебето за щит, да спекулираш, вместо достойно да кажеш – „да, виновен съм, ще си изтърпя наказанието!“
Не, наистина не проумявам нравите сред актьорската общност; сред онези, които пълнят сцените, екрана, тв риалитата и рекламите със „светлите“ си образи и които би трябвало да служат за пример на драгия зрител.
Какъв ти пример – из гримьорните на Народния дрегери за алкохол и дрога трябва да поставят, не тоалетки!
Защо братът на Бахаров, Явор, продължава да бичи халтури с присъда?
Защо братът на Рачков се разхожда свободен, въпреки че е наркодилър с присъда?
А Вергов, обвинен за побой от колежка?
А Нойзи, който раздава акъли от всеки телевизор и по всяка тема – от футбол и кулинария до политика?
И все им се разминава, все съдиите великодушни, състрадателни, все за тях специално се правят изключения…
С цялото си нахалство тези дегенерати с особен, привилегирован статут в обществото, недосегаеми за правосъдието, презрително наричат протестиращите хора около Народния театър „говеда“ и „уроди“, както онзи ден го направи Захари Бахаров.
И тази аргогантност е напълно разбираема – в България, където за кокошка няма прошка, за милиони няма закони, усещането за справедливост е системен дефицит и характерен белег на обществената реалност.
Недялко Недялков
