Прочетох фейлетона на Венци Мицов „Политическа партия КАК МОЖЕ?“ Забавен е, но представлява класически пример за софистика и словесна еквилибристика. Според автора, тия, които се възмущават от повсеместната шарлатания и хаос в България и питат: „КАК МОЖЕ?“, трябва сами да запретнат ръкави и да направят нещата по-добре. Ако не ти харесва как се управлява държавата, започваш ти да управляваш. Ако не ти харесва сериала „Войната на буквите“, написваш сценарий, намираш режисьор, събираш актьори, подписваш договор с Кошлуков, заснемаш филм и БНТ го излъчва.
И тук лекотата, с която се леят възможностите, описани във фейлетона на Венци, се сблъсква челно с гьонсурата на действителността.
Да, аз се възмущавам от негодниците, които управляват България. Не се задоволявам да крещя „КАК МОЖЕ!“, а запретвам ръкави сама да оправя положението. Гласувам на изборите. Да, ама Изборният кодекс си е същият, както и преди. Той предварително е обрекъл гласа и надеждите ми на крах. Гласувам за малка партия, която, според мен, е достойна за моя вот. Тя не влиза в Парламента и гласът ми се прехвърля към тия, които са влезли – познатите негодници. Или влиза и тутакси променя ориентацията си. Обещала ми е едно, а прави точно обратното. Търгува с депутати и с моите очаквания, търгува с мен. Има и вариант – теоретичен, но почти нереализуем – аз самата да стана депутат. Лидерът влиза в нечисти сделки с негодниците, аз не съм съгласна. Той ми обяснява, че политиката е мръсно нещо, трябва да се примиря. Аз не се примирявам. И системата ме изплюва или ме смила и изхвърля през задното отверстие. И в двата случая почвам отново да крещя: „КАК МОЖЕ?“
Да, не ми харесва кинопародията „Войната на буквите“! Понеже съм историк, забелязвам още по-отчетливо от другите зрители безобразните исторически несъответствия в нея! Как ще се примиря с такъв нескопосан фалшификат на история и езотеризъм! Вторият епизод окончателно ме убеди в комичното невежество на сценаристите ( или на авторката на романа ), в липсата на елементарна учебникарска осведоменост за устройството и начина на управление на Първата българска държава. За това, че на Съвета на великите боили никога не се е „гласувало“, че е абсурдно член на Съвета да не се яви пред царя, да блудства през това време с лека жена, да държи просташки тон на владетеля и т.н. Абсурд е царят публично и със собствените си ръце да извърши убийство – и то на член на Съвета, и то на представител на династията Вокил ( Вокил е родово име! ), която също е дала канаси! Та това веднага би предизвикало чудовищна междуособна война в България! Тоя цар моментално ще се катурне от трона! А става дума за Симеон – най-мъдрият, най-далновидният, най-образованият ни владетел! За другите невъобразими детско-юношески фантасмагории не ща и дума да отварям! Споменаването на Хераклит „в Магнаурската школа“ е нелеп опит да се вапца сценария с фалшив варак на „ерудираност“, да се имитира философска дълбочина – смешен напън, защото си останахме само с името на философа и с най-известния цитат от него, публикуван и в Интернет.
Да – смях се, да – беше ми срамно, да – виках „КАК МОЖЕ нашите пари да се хвърлят за такъв бъркоч!“
Но Венци Мицов настоява да запретна ръкави и сама да направя филм – по-добър!
Съгласна съм! Написвам сценарий! Историк съм – това е мой плюс! Нося го на Кошлука. Той не ме приема – не само за обсъждане на сценария и евентуален договор за финансиране и излъчване. Въобще не ме приема. За него съм никоя, не се числя към никаква котерия, не съм креатура на никаква партия, не съм фаворитка на никой олигарх, никой министър не му звъни по телефона в подкрепа на моя милост! А одобрението на „художествения проект“ зависи тъкмо от броя на маститите телефонни позвънявания. Нося сценария на други разни културни фактори. Те обещават, че ще го прочетат, но точно в тия дни имат спешни ангажименти. И не се обаждат никога. Ако аз им се обадя, те ме насърчават: „Има хляб в теб, но трябва още да поработиш!“ Изобщо не стигам до режисьор, оператор и актьори. А само до чекмеджето. В мойто чекмедже няма кюлчета и пачки. Има ръкописи. Ще прибавя още един.
Впрочем, шегата настрана, аз съм написала две пиеси, които издадох в отделна книга. Платих издаването й със собствени средства. Продава се свободно, но Кошлукът още не го е прочел.
С тия размисли, драги Венци, искам да ти внуша следното:
Българоубийците и в политиката, и в културата, така са се бетонирали, че ние не можем да пробием стената им. Тя е изграждана три ( или дори осем ) десетилетия, всички пролуки са запушени. Не ни е даден никакъв шанс. Колкото и да запретваме ръкави, не можем да я пробием поотделно – съобразявайки се с техните правила, търсейки тяхното одобрение и разрешение. Можем да я взривим само ако се вдигнем заедно и пометем цялата пасмина от негодници – отгоре до долу. Ако сринем прокажената им власт до основи. С това трябва да се почне – с пълното унищожение на статуквото. Трябва да го изтръгнем из корен, да го лишим от възможност да възпроизвежда метастазите си. Ето за какво трябва да запретнем ръкави. Както е казал Ботев: „революция народна, незабавна, отчаяна“! Тя трябва да е в началото! Не партиите и сценариите.
А после ще запретнем ръкави, ще създадем справедливо управление на нашата страна и ще участваме в него, за го направим още по-хуманно. И ще пишем книги, и ще правим филми, достойни за величавата ни история.
„КАК МОЖЕ“ ли? Може само по тоя начин!
Звучи като утопия – но ще бъде!
Милена Върбанова
