Константин Кацаров – Автор пак разлая кучетата…

Вчера се прибрахме към десет. Десет вечерта. Ходим по тъмно в гората. Тогава, когато мракът вече е прогонил от пътеките двуногите и техните облени в светлина колесници. Движим се под взора на прикритата със звезден воал голота на луната. Дори и да липсва небесно присъствие, това не е проблем. Знаем подробно всяка педя земна плът.

Никога не си проправям път с изкуствени лъчи. Добрата видимост не ми е романтична.Изкъпахме се с четириногите, и веднага включих телевизионния приемник. Бях се заканил да гледам „Като две капки вода“. Причината да спомена този пренебрежително малък в световен план факт, е дребна. Подчертавам обаче, че в никой случай не бих я нарекъл дребнава.

Дисекциите са жизнено важни. Те дават отговор на много въпроси. Резултатите от тези на пръв поглед незначителни мозъчни експерименти в последствие са полезни. Бъдещето има нужда от тях, а не някоя определена персона.

Създаде ми се интерес, защото разбрах, че в този сезон ще участва Атанас Пенев. Вокалистът на Б.Т.Р. Наясно съм с това, че е опитен певец, но ми беше любопитно как ще се справи със задачите като цяло. Интелектът ми сам пое инициативата за този естествен мисловен подбор във формата на забава.Докато направя нещо семпло за хапване на себе си и другите, дойде и неговият ред. Наско изпя песен на Аеросмит. Целта беше да се приближи до образа на Стивън Тейлър.

Според мен не успя. Не ми хареса. Дори не беше близо до прилика с първообраза. Слагам детайлите настрана. Самото пеене ми се стори мъчно и трудно смилаемо. Не беше естетически поднесено. Дори накрая се усъмних в сериозността му…

Това, което пиша звучи гадно. Неприятно е на допир. Вероятно така ще се възприеме, ако му дам гласност. Няма да го направя. Ще си остане за мен. Просто няколко мисли, заключени в дневник на потънал в дълбините кораб.

Знам, че мога да премълча. Може би е по-добре. Ще ми отива ролята на „прекаления светец“. В репертоара ми обаче няма наличен подобен образ.

Познавам Наско Пенев и доста пъти сме се засичали. В добри отношения сме и това ме задължава изрично да подчертая, че може да съм включил телевизора си заради него, но причината да пиша в момента е съвсем друга. Поводът е да извърша дисекция. Да направя разрез, през който да проникна в ядрото на ситуацията.

Вокалистът на Б.Т.Р. изпя своя избор на песен неубедително. Отзивите обаче бяха като след спечелване на „Грами“. Това предизвика в мен любопитство и повод за нечестиви помисли. Публиката в залата скочи на крака, започна да крещи, плаче, извършва самоубийствени ритуали. Аплодисментите ѝ бяха така възторжени, сякаш присъствах на церемония, която целеше да прероди Джон Ленън.

Реших, че аз нещо съм сбъркан, глух или просто съм лош човек. И така да е, поисках истината да ми се разкрие. Влязох в профила на предаването в социалната мрежа. Желаех да прочета коментарите под снимката от изпълнението на Наско.

Изтръпнаха ми глезените. От страх. Уплаших се, че съм душевно болен. Не е възможно да има такава разлика в преценките между мен и цялото човечество. Там вокалистът на Б. Т. Р. беше произведен в легенда и Бог. Потребителите късаха прашки, сутиени, бикини, слипове и боксери. Бяха екзалтирани и умопомрачително възбудени от фурора на това изпълнение. Наско бе засенчил оригинала, който се беше опитал да имитира…

Харесвам го. Наско Пенев. Като изпълнител. Благ ми се вижда и като човек.

Съпротивлявам се в момента на това да продължа да пиша. Не искам да звуча негативно. Повече обаче желая да служа на точната си преценка, отколкото на комерсиалните си интереси. Благото на духовния мир, в който вирея, всъщност е и моята лична изгода.

Харесвам я. Нея. Група Б.Т.Р. С удоволствие ги слушам. Всичките им песни са на български. Дори само за това не мога да не ги уважавам и да не бъда респектиран.

Изпълнението за мен беше лошо. Убеден съм, че и участникът не си го хареса. Ако не е така, наистина съм за сериозно лечение. Публиката обаче я разбирам. Реакцията ѝ всъщност е поводът за моята първична дисекция. Как да не се радват на Наско от Б.Т.Р., когато друга рок група в България няма. В тази информационна суша трябва и едничкото стръкче свежест да се цени.

Вчера сутринта пътувах и в колата слушах радио. Което беше в наличност и в обхват. В рамките на около два часа, по четири различни станции, пуснаха четири различни песни на Б.Т.Р. Друга рок група не чух. А и не само вчера.

Това са четири различни песни по четири различни радиа, за няма два часа. Това е добре. Не е зле. Веднага си направих една плачевна равносметка. Ако я бях направил преди години, в нея щеше да има вкус на завист. Сега не е така. Просто равносметка и толкоз. Просто текст и толкоз. Просто дисекция и толкоз. Просто заключениe.

Първата си авторска песен съм записал преди двадесет и пет години. Вече песните ми са над двеста. Между тях има дуети с кой ли не. От Валя Балканска, през Силвия Кацарова, та до Звезди от Ахат.

За двадесет и пет години мои песни не са се въртели общо четири пъти по радиата, камо ли четири пъти за два часа. Ако това го споделя на глас, някой ще каже, че моите двеста песни, толкова и струват. И може би ще е прав.

Моята уста е голяма и на никого не е угодна. Винаги ми е създавала творчески и лични несгоди. Може би съм мазохист. Заради това махам себе си от уравнението и веднага се замислям за други рок групи. Не съм музикален авторитет, но съм чувал поне дузина български групи, които са на световно ниво.

Не ги пускат по радиото и не ги канят в телевизиите. После се чудя, че ръкопляскат на неприемливото и незадоволителното. Нормално е, когато няма друго, да издигаш на пиедестал онова, което ти се предлага на тепсия. Гадно ми става. Защото това не е избор, а обяд в столова за социално слаби. Менюто не е твой избор.

Във рамките на вчерашното предаване не се изпя нито една българска песен. Така бяха решили участниците. Всъщност, само една песен беше на кирилица. Обаче май звучеше като чалга…

Преди да заспя реших, че някой явно тази неконкурентна, безидейна, бездетна среда го устройва. Харесва му нещата да са си точно такива. Сметнах така, защото победителят в епизода получи грандиозна награда.

Последната, първата и единствената книга на писателя М. Х.

…Последното ме травмира и цяла нощ сънувах, че съм черно бял слънчоглед на Ван Гог…

Тази сутрин неистово се опитах да прогоня вкуса от спомена за съня. Според мен нещата не е необходимо да се случват в точно този фатален порядък.

Някой да си отреже ухото и после смъртоносно да се простреля…