Константин Кацаров -Автор
Алкохолиците станаха публични герои. Истинските герои се превърнаха в анонимни алкохолици.
Мина ден и вече съм в състояние на приемлив мир. Постигнах покой. Постепенно приемам избора, който направих. Далече съм от всичко, което ежедневно ме тревожи. Близо съм до щастието. Дори съм вътре в него. Вчера обаче беше друго…
…Брат ми има рожден ден. Пристигнах в неговия град. Идвам отдалеч. Доволен съм. Истински радостен. Пълноценно удовлетворен. Развълнуван като преди духовен секс. След празника ще отида на село. Малко и скромно място, далече от града, а не такова, превърнало се в негов луксозен квартал. Предстоят ми напоителни за светлата част на разума ми дни.
На сто метра съм от дома на рожденика. Налага се да спра. Не мога да продължа. Бус е препречил пътя ми. Затворил е улицата. Друго превозно средство не може да премине. Оглеждам се. Не виждам хора. Изчаквам малко и натискам клаксона. Къс звуков сигнал. Струпахме се доста автомобили.
Появява се мъж. Внезапно. Брадясал и с корем. Показва се заради шума, който вдигнах. Банален на външен вид човек с рядка брада и изпъкнало шкембе. Така изглеждат голяма част от съвременните мъже, населяващи тази територия. Вероятно е мода. Не знам. Не следя зорко актуалните тенденции. На мига започва да крещи. Към мен. Делят ни около двадесет крачки. Гневен е, че го притеснявам. Трудно с думи ще опиша диалекта на възмущението му. Казва ми да паля колата и да изчезвам. Уверява ме разярено, че той лично ме лишава от друг избор. Ще чакам, колкото поиска. До момента, в който реши да освободи платното. Сам нарича себе си „шерифът на махалата“. Разтоварват му стока и точно там на него му е удобно бусът да спре.
„Шерифът“ можеше да започне с това. Да сподели приятелски, че има нужда от пет минутно хорско търпене. Да помоли възпитано то да му се даде. Той обаче реши друго. Булгар. Булгар.
Нещо вътре в мен се свива на кълбо. Не знам какво. Не съм анатом. Може би душата ми се преобръща. Тя е странен субект и ми е трудно да живея с нея в по-продължителна хармония. Не спирам обаче да полагам усилия.
Емоционалното ми състояние в момента е насочено в съвсем друга посока. Празник, братска прегръдка, любов между ближни.
В този свят няма място за отпускане. Противопоказно е душата да сваля бронираната си жилетка.
Изборите ми са малко. Единият от тях е с „шерифа“ да се сблъскаме челно. Да го нараня. Да го ударя в лицето. Да го съборя. Да гледам как губи съзнание. Да му докажа, че така не може. Да му покажа, че не е редно да отнема на друго човешко същество правото на избор. Той прилича на безброй други. Оглупели от нещо. Или произведени такива. По калъп от затлачена с мръсотия матрица.
Редовно се изповядвам. Храмът ми е малък. Едноместен. Ежедневно коленича в него и си признавам, че ми е омръзнало да се превъплъщавам в говедо. Не желая да ругая и наранявам физически. Искам да съм нещо по-различно. До гуша ми е дошло примитивната наглост и глупост да не ми оставят избор. Да ме принуждават да се защитавам. Да ме заставят да отвръщам. Да ме предизвикват да желая да съм арогантен и садистичен.
Бучка въглен ми стои в трахеята. Не мога да я изкашлям, нито пък да я преглътна. Ще разваля поредния празник на мой близък. Яд ме е, че всичките ми добри намерения и положителни емоции ще отидат на вятъра. Май вече се случи. Без да съм го желал. Без да съм го искал. Без да съм се стремял към това. Каквото и да сторя, мирът в съзнанието ми е вече погубен. За сетен път се убеждавам, че да търся покой в този свят е непосилен лукс. Слабост, разколебала вярата на сънен наивник. Такъв съм. Лабилен.
Да „паля колата и да изчезвам“ не е вариант. Подобен изход не съществува. Душата ми си познава човека. Не мога да вляза в изкормена риба на припек и да се правя на заспал сред аромат от жасмин. Не живея в блато, а и съм прекалено чувствителен за попова лъжичка.
Подкарвам колата си и я спирам пред буса. Препречвам пътя му. Подавам топката на „шерифа“. Оглупелият човек от калъпа на матрицата ще се увери, че избор имам. Отварям жабката и вадя от нея нож. Разгъвам го. Ще пробода гумите на буса пред очите на истеричния „властимащ“. Няма да му оставя избор.
Не си харесвам идеята. Тя мирише на обор. Не съм говедо, но на война нищо не е красиво.
Появява се друг мъж и ме поглежда. Погледът му е смутен, а телосложението слабо. Шофьорът на буса. Съжалява, че пречи на движението. Иска да тръгне. Вярвам на хората. Доверявам се и на него. Той няма вина.
Хвърлям ножа на съседната седалка и излизам навън. „Шерифът“ е на две крачки от мен. Сега той се двоуми. Колата ми ще стои пред буса. Ще чака, колкото реша. Подавам му ключовете. Щом той решава всичко в махалата, нека сам премести колата ми. Да ме махне от пътя си. Не помръдва. Няма и да го направи. Знам. Такива са всички от тази порода. Булгар. Булгар. Той не е „шерифът“, а шутът. И на тези думи не реагира. Запалва от цигарата си друга цигара. Тресе се. Тялото му се върти в различни посоки.
Нямам нищо общо с преди. Благият, мил, любвеобилен човек го прегази бус. Вече съм говедо. От стадото. Колко жалко! Искам с копитата си да стъпча едно лице. Боря се. Гневът ми не е безсмъртен. Ще го реабилитирам с думи. Може ли? Нека обидя другия и да ми мине. Подхвърлям му да спре да си мушка цигари в устата и да си вкара една отзад. Да започне да пуши със задника.
Типично говедо. Аз.
До „шерифа“ вече има още няколко мъже. Не са агресивни. Пет или шест човека. Негови познати. Между нас са. Нищо не казват. И той мълчи. Нервно сумти и се кълчи. Като упоен зубър. Няма избор. Това му е лимитът. Наемател е на малък, схлупен, сив хранителен дюкян. В момента го установявам. Зареждат му стока с буса.
Ще си купя нещо. Изричам го на глас.
Влизам в дребния квартален магазин. На входа ме посреща момче, което много прилича на баща си. На „шерифа“. Няма обаче корем. Симпатично момче. Станало е свидетел на всичко. На цялата пародия. Поздравява ме и влиза след мен. Отвръщам му учтиво на поздрава.
Не ми се пазарува. Надявам се оглупелият да ме последва вътре и тук да го питам още нещо. Целта ми е да стигна до крайност. Да го нараня. Лишено е от чар, но съм обсебен от идеята, че всякакъв друг изход е унизително примирение. Гневен съм и ми е трудно да бъда умиротворен. Привлича ме да съм първичен и нечовеколюбив.
Целта ми е постигната. „Шерифът“ наистина идва. Скрупулите ми ме вбесяват. Презирам това, че се двоумя, а не счупя всичко с умопомрачената глава на комичния дребен търговец. Нека заблъскаме телата си в щандовете и рафтовете. Същият ми споделя, че това е излишно. Вече е различен. И аз не исках да се променям. Направих го принудително. Той ми отне избора. Не искам да показвам говеждите си инстинкти пред симпатичния му син.
Купувам нещо. Храна. Благодаря на младия продавач и излизам. Качвам се в колата си и тръгвам. Накъде? Вече няма значение. Оцапа се. Защо? Понеже срещнах някой.
Празнуваме. Всички са усмихнати. Има за какво. Не е просто рожден ден, а юбилей. Не знаех. Не съм дребнав и не броя годините на брат си. Обстановката е красива, светла и ведра. Нещо обаче не ми достига. Още съм там. Пред „шерифа“. Колко са много. Конвейерът не спира да бълва човечета с шкембета, които палят фас от фас. Не съм изгонил говедото от себе си. Онова, на което този развой не му допада. Мирният. В който никой не пострада физически. Трябва час по-скоро да го прогоня, но не мога. Пропъждам го за малко, но калната гадина пак се връща и ми цапа душата и искам да се върна и да сторя нещо противно. Отърсвам се постепенно, но ще отнеме време. Ден може би. Стискам зъби и изпускам въздух. Реакциите ми нямат нищо общо със заобикалящата ме среда. Кога ли ще свикна със себе си?
Разговарям с интелигентен мъж. Добър приятел на юбиляря. Стои пред мен. Пита ме защо пиша и издавам книги. Вече всеки пишел. Според него не си заслужавало. Не искам да отговарям на подобни въпроси. Всички хора са кадърни в рамките на своя пръстов отпечатък. Уникални са. Нека правим това, което обичаме и харесваме. Не трябва да затваряме пътя на никой и да го оставяме без избор. Има хора, които според други не могат да пеят. Това не пречи на можещите да го правят.
Приветлива жена вляво от мен ми прави комплимент. Харесвала как пиша и пея. Трудно ме намирала обаче на културния пазар. Не било ли по-добре за личния ми „шоубизнес“, ако устата ми бъде една идея по-малко отворена. Усмихвам се. Трябвало да се разбирам с хората, за да ми вървяло изкуството. Трудно ми е да ѝ обясня, че изкуството ми си върви съвършено гладко. Дори в ранните часове на деня подтичва. Именно, защото устата ми е голяма и не се разбирам с хората. Ако беше обратното, нямаше да я има музата ми. Пак ѝ се усмихвам. Редовно получавам подобни целомъдрени съвети. Не ги приемам насериозно. Приел съм се с всяка бенка и дефект. Нямам колебание. Непостоянен съм относно станалото по-рано. Отърсвам се от говеждата си кръвожадност. Искам час по-скоро да се успокоя и премина в другия си режим. Онзи благочестивият и замечтаният…
…Сутрин правя изчерпателен преход. Изцеждам се буквално. Прилича на поход. Няколко часа бързо крачене в едната посока. Издръжлив съм. Умът и тялото ми са напомпани. Кучетата са с мен. Връщаме се и минаваме през банята. След това се храним. Те заспиват, а аз започвам да пиша. После и аз дремвам. Събуждам се. Поливам цветята и тревата. Правя вечеря. Сипвам си вино. Докарвам си приятно умопомрачение. Давам храна и на палетата. Гледам ги и вътрешността ми се превръща в топъл минерален извор. Става ми драго и благо. Защото животните са щастливи. С мен. Заради мен. Лягаме си по местата. Кой, когато поиска. Няма режим и будилник. Пускам филм. Заспивам на началните надписи. Това ми е ежедневието. Обикновена черно бяла романтика.
Днес пускам телевизора по-рано. В Рим има турнир по тенис на корт. Джокович и Надал отпаднаха рано. Последните мохикани. Искам да си върна финалните им мачове. Пак ще ги гледам. Малко ми е мъчно, но нищо не е вечно. Освен постиженията им. Малки хора хулят големите играчи, че на тези години още се състезават. Губели често и ставали за смях. Винаги тези, които нищо не са постигнали, ще критикуват тези, които са постигнали повече от тях. Без причина. Само, защото публиката не спира да ги обича. Логиката на стадото. Ян Гилън, Ози Озбърн и Дейвид Ковърдейл все още пеят, макар че отдавна не са онова, което бяха. Легендите никой не ги съди. Само говедата от стадото.
Включвам приемника, за да отида до Рим. Работи на друг канал. Излъчват интервю с готвач. Преди време същият лежа в затвора, защото кара колата си пиян. Водещият го гледа умилително и в захлас. Готвачът не казва, че съжалява. Все пак е шофирал почти в безсъзнание. Не се извинява. Поне заради убитите от такива като него. Нищо подобно. Готвачът рекламира книга. Това му е целта и основанието да се показва. От пияната си постъпка прави бизнес. В четивото си обяснявал как човек се изправя след като е паднал. Паднал от какво? От препиване? Водеща телевизия му е дала трибуна да се възхищава сам от себе си и да си прави пиар. Същата медия, която ежедневно осъжда геноцида по пътищата, в момента е толерантна и поощрява престъпника. Проследявам цялото интервю. Стабилен съм. Това не ме изкарва от равновесие. Не искам да го нараня. Няма да се превърна в говедо.
Трябва да върна назад. Мачовете на Джокович и Надал са отпреди дни. Обърках се. Вместо да сменя канала, извършвам връщането на часовете на същата програма. Попадам на интервю с певица. Бяха я хванали да шофира пияна. За известно време се покри. Ето я пак. Интервюира я един, който не знам точно какъв е. Не ми е по вкуса. Двамата разговарят с престорено трогателен патос. Много ниско ниво актьори. Тя шепти. Така и пее. Не я чувам да казва, че съжалява за нетрезвото си деяние. Нищо подобно. Тя се борила. Така твърди. Победила. Била много силна. Споделя, че си е научила урока. Че е отсяла лошите хора. Че на върха духало. Какъв връх? Лили Иванова е на върха. Ти просто беше пияна. Упреква всички, дръзнали да я укорят. Пресметливо е гневна. Дали са ѝ трибуна. Същите, които ежедневно осъждат високата смъртност, причинена от пияни шофьори. Дамата просълзено рекламира, че отново ще пее. Не съжалява и не се извинява, а се рекламира. Не дължи извинение, а демонстрира презрение. Този срещу нея ѝ помага. Популярната медия също. Онази – същата. Загрижената. Този път не за жертвите, а за палачите. Проследявам цялото интервю. В самия му край казват, че ще бъде в две части. Популярна медия в два дни прави реклама на популярен човек, който е заловен да кара пиян. Превъртам ден напред и гледам второто ѝ интервю. Това е вулгарно до смрад. За всеки със съвест би било позорно. Какви ги пиша?!
Нещата са прости. Правосъдието у нас е в инвалидна количка. Ако напълно се парализира, известните пияни ще поискат да ни заличат. Те ни мразят. Другият вариант е ние да ги превземем и да им вземем думата. Едва ли. Те го знаят.
Не съм страхливец, но често се боя. Добре съм на село. Мога да остана на това място завинаги. Тук водя по-малко битки. Обаче имам деца и хора, които обичам. Ако някой „шериф“ изваден от поточната линия за душевни гноми нарани дъщеря ми, трябва да отида и да го залича. Няма да имам избор. Синът ми е добро момче, но ако се забърка с някой „шериф“, мисията ми е да се жертвам за него. Ще залича „шерифа“. Такова е времето. Така е устроен светът. Пияните стават герои, а героите се пропиват.
Не съм страхливец, но често се боя. Едва ли минава ден без да ме побият тръпки. Стоя тук и усещам как се променям. Развивам се към по-добро. Постоянно. Наслаждавам се на този процес. Когато обаче телефонът ми звънне, целият потръпвам. Страхувам се, че някой, който обичам, ще има нужда от помощта ми, а аз не съм научен да се пестя. Осъзнавам ясно, че така ще бъде докрая на живота ми.
В момента всичко е спокойно. Питат ме как съм. Просто искат да ме чуят. Радват се, че съм добре. Чакат да се видим. На пътя им не е заставал никой оглупял „шериф“.
Не съм страхливец, но често се боя. Няма да свикна с това време. В което пияните са герои, а героите се пропиват.
Ваш и натурален К. И. К.
