Единият е Васил Терзиев – отрочето на Държавна сигурност
Очертават се три типа кандидати за кмет на София. Хайде да ги разшифроваме. Преди близо две години в статията “Манджурските политици“ (“Труд“, 17.02.2022 г.) охарактеризирах така формацията “Продължаваме промяната“ (а и не само!). Времето и събитията оттогава показаха недвусмислено, че метафората им приляга доста плътно. В романа „Манджурският кандидат“ от 1959 г., от който произхожда метафората за „манджурските политици“, писателят Ричард Кондън разказва за съдбата на Реймънд Шоу и още десетина американски войници, които са пленени през Корейската война и отведени от комунистите в Манджурия. Там съветски „експерти“, след мъчителни изтезания, ги подлагат на техники за промиване на мозъка и манипулиране на съзнанието. След тази обработка Шоу и част от пленниците са върнати в САЩ, като им е внушен „спомен“, в който те безусловно вярват – че Шоу героично ги е спасил в ожесточено сражение с врага. Така Реймънд Шоу се издига в социалната йерархия, получава най-високото отличие на федералния Конгрес за проявената храброст – „Медал на честта“.
Но зад тази фасада е програмиран при чуването на определени кодови думи да се превръща в хладнокръвен убиец, направляван на подсъзнателно ниво от своите господари – съветските и китайските тайни служби. Крайната цел е да бъде разчистен пътят към Белия дом на втория съпруг на майка му – Елинор, която е агент на КГБ. С този роман и последвалите го филмови екранизации „манджурският кандидат“ става универсален образ на зависимите и ръководени от задкулисни сили хора в политиката.
„Манджурските“ политици са характерни за периферни държави с компрадорски обществен и икономически елит, служещ на метрополиите. България, колкото и нелицеприятно да звучи, е „обетована земя“ за всякакъв калибър „манджурци“ след Освобождението, та до днес. С тази национална особеност, че основна част от „манджурците“ днес са проекция на задкулисните мрежи на тоталитарната Държавна сигурност, които все още регулират редица икономически и политически процеси в страната. И колкото и да се правят на демократи и евроатлантици, някъде там, вътре в тях, очаква да бъде стартиран предварително програмираният чип, който ще ни убеждава, че „няма ляво, няма дясно“, а в решаващи геополитически моменти – ще зове за „прагматизъм“ в отношенията с метрополията, на която са служили ДС-фамилиите – онази, олицетворявана от петолъчката на Кремъл.
Има поне трима „манджурски кандидати“ в тези избори за София. Единият е Васил Терзиев – отрочето на Държавна сигурност. С евентуалното му инсталиране на поста от една безкритична електорална маса, на която и магаре да бъде предложено, ще го избере, само защото е предложено от изживяващите се (каква гротеска!) като „добри сили“, задкулисните „оператори“ на манджурския кандидат ще постигнат най-малкото две цели. Ще заличат моралната разлика между „злото“ на тоталитарния режим и „доброто“ на демокрацията и така ще легитимират претенциите на фамилиите на стария режим за официално завръщане във властта. Ще създадат и предмостие за овладяването на централната власт от „манджурски кандидати“, за да могат да задействат „чипа“ в постоянен режим и така да контролират геополитическия курс на България, като налагат желания от тях модус: „абе, европейци сме, ама не чак дотам“.
„Манджурски кандидати“ са и Ваня Григорова (БСП), известна от някои маргинални екстремно-леви кръжоци и като активистка на изживявалия се някога като „десен“ и „демократичен“ синдикат „Подкрепа“, и Деян Николов – икономист от проруската партия „Възраждане“. Те се различават от Терзиев само по това, че се гордеят с нескриваната си евразийщина и глорифицирането на прашасалите евразийски тирании. Обща характеристика на тримата са радикалните претенции да управляват не просто общинските дела, а живота на хората. Терзиев – в духа на либерал-прогресизма и еко-екстремизма, а Григорова и Николов – с още по-зловредно социално инженерство, което иска да се разпорежда с частната сфера и частната собственост.
Емблема на Григорова без съмнение ще остане хунвейбинската заявка, че щяла да бута високите сгради, които пречели – седнете да не паднете! – на проветряването на София. Въобще, шаячната хунвейбинщина е споделеният поведенчески модел на „манджурските кандидати“, независимо дали е скривана зад скъпи дрешки или се зъби от сиромахомилски позиции. Най-важната им характеристика обаче е, че и тримата имат нулев управленски опит и компетентност за софийските дела. Образно казано, досега са шофирали лека кола, но самонадеяността им ги тика да се прехвърлят на командния пулт на космически кораб, за да се учат в движение.
Другият типаж в тези избори за кмет на София е на дългогодишното статукво в града, олицетворявано от ГЕРБ. Негов минус, освен резонните критики към общинската власт от последните години, е и естествената умора на част от обществото от несменяемостта на ГЕРБ на кметския пост вече 20 години (първо Бойко Борисов, после Йорданка Фандъкова). Шансът им да неутрализират поне отчасти образа на статукво е да приласкаят „синя София“, която е отвратена от нахалството на ПП-ДБ да издигнат представител на емблематична фамилия от репресивния апарат на Тодор Живков. Най-пряк път в това отношение е подкрепа за кандидатурата на проф. Вили Лилков, зад която се концентрират именно такива избиратели. Но това е и най-малко вероятно и дори невъзможно. Не за друго, а защото изисква визионерство и широко скроени политици.
Затова най-вероятно ще надделее чувството за партийност и претенцията за „партия-хегемон“, която трябва да издигне „свой“ кандидат. Ако личността на този партиен кандидат обаче е неубедителна (нещо като „Цецка Цачева-2“), то това автоматично ще наклони везните на победата към „манджурския кандидат“ Терзиев. Дали това би било случайно или целенасочено, ако се случи, е въпрос за отделен анализ. Ако бъде издигнат кален боец и изявен опонент на „манджурските кандидати“ от типа примерно на Делян Добрев, то интригата в София ще се заплете максимално. Дали г-н Борисов ще се върне към заявката си от месец юли: „Ако има дясноцентристки блок, синя София да си остане синя София, съм готов на разговори“? Явно не, изглежда късно за такива разговори.
Третият типаж кметска кандидатура е разумната промяна, която олицетворява проф. Вили Лилков. От досегашните му изяви звучи воля за надграждане на доброто и професионална визия за преодоляването на негативните тенденции. За немалка част от избирателите в София тъкмо този типаж носи усещането за спокойна сила и контрапункт както на статуквото, така и на радикалните претенции за „промяна“ на манджурските кандидати. И нещо повече – напомня за онази пареща емоция и идеализъм от първите години на борбата за демокрация, чийто иконичен символ беше именно „синя София“.
Бедата е, че мажоритарните съображения нямат достатъчна тежест, а в изборите доминират партийните лоялности, пристрастия и запалянковщина. Но пък желанието за реална и разумна промяна в София е попътен вятър. Ще поживеем, ще видим какъв типаж ще избере София. Но отсега трябва да е ясно: за София е добре само това, което не е добре за манджурските кандидати.
Автор: Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа
trud.bg
