Габриел посрещнала лично самолетите с евакуиращи се от Израел наши сънародници.
И дори се похвалила – бре, бре! – ето така:
„България беше първата държава, която спомогна нуждаещите се от помощ българи да се приберат“.
Това е много важна фраза: тя ни подсказва, че най-сетне Габриел е на път да открие някаква връзка между България и българите.
Нормалният българин може да обезумее, дори докато слуша „първите“ ни хора.
Остава пълна мистерия, как понася онова, което минава за „управление“ на държавата.
Едва ли има друг народ, който толкова безропотно да търпи подобно несръчно упражняване с власт – то изглежда като жадувания от наркоманите „безпредел“.
Вече сякаш се наслаждаваме на щуращините на властниците ни, дори очакваме да са още по-изобретателни, да ни изненадват с нови висоти на бездарието си.
Търпиш и търпиш, докато бавно ти режат главата, слушаш как ножът стърже вратните ти жили – и ти е едно хубаво, хубаво, че и повече от хубаво.
Лошото е, че докато приключат със стърженето, трябва да изслушаш и да се насладиш и на глупостите, които властниците необезпокоявано изричат. А пък доминиращите телевизии сладострастно ги разпространяват – те отдавна са се примирили с ролята си на безволеви репродуктори, заприличали са на радиоточките от времената на соца, които безстрастно/рутинно представяха един неосъществен рай.
Но дори и тогавашната пропаганда беше по-въздържана от днешните телевизии, които примирено разпространяват всичко, което им подхвърлят.
Вече всичко може да бъде изречено, всяка лъжа може да бъде оставена необезпокоявано да разяжда „простолюдието“, всяка глупост е предварително амнистирана, нещо повече – дори може да бъде приютена на завет в Конституцията, която би трябвало да бъде Свещената Земя на Справедливостта.
След всичко това, не бива да се чудим, че откритието на Габриел ни оставя безучастни, вместо да ни разгневи – от дълго време е очевидно, че връзката между България и Българите е залиняла.
Отдавна нищо, което прави България, не е преценявано през интереса на българите, те сякаш не съществуват, докато тя – „България“ – прави поредните си тромави или направо малоумни ходове по картата на голямата политика.
Много често тя като че ли направо воюва с уж нейните българи.
Трябва да сме последните идиоти, за да се надяваме, че още съществува някаква преданост на държавата към тях – поне от приличие, поне заради сакралните дати, които все по-неловко биват отразявани.
И това не е никак чудно, понеже държавата сякаш се срамува от историята си, сякаш се плаши от историята си, усеща я като някакви пранги в нозете си.
Впрочем, единствените, които се усещат така в европейското „семейство“, сме ние, всички останали държат на своята чест, чест не от вчера.
Само ние сме проклетите съглашатели – безропотни и бездарни, които нямат нищо против дори да не съществува връзката между България и Българите – освен на думи.
Европа е изоставена в ръчичките на невтасали „политици“ и вече всичко може да се очаква, всяка глупост и всяко зло.
„Политико“ едва сега открило, че госпожа Урсула се държи като „кралица“ и самонадеяно решава важни въпроси за бъдещето на Съюза.
Преди няколко месеца цитирах бившия френски президент Саркози, който се питаше откъде-накъде Урсула си присвоява неотредени й права, включително и като експерт по военните въпроси.
Думи на Саркози: „Политиката на ЕС зависи твърде много от екзалтация, раздразнителност, повърхностна реакция. Ние танцуваме на ръба на вулкан“/край на цитата/.
Ами нашите властници и техните експерти, дървени кратуни, тях какво да ги правим – когато и заради техните усилия вулканичната лава почти ни е застигнала, но ще си останем, дори изпепелени, все същите екзалтирани съглашатели.
И има ли някаква надежда нещо да се промени/пречупи в тях, ако, властниците приемат, че България, все пак, има някаква връзка с Българите.
Засега обаче България и Българите си остават от двете страни на фронтовата линия…
Тези дни нашите властници направиха нужното, за да ни скарат и с Унгария и Сърбия – Народното събрание реши да се налага такса върху транзита на руски газ за тях, 20 лева за мегавтчас.
Денков коментира възраженията на потърпевшите с едно странно високомерие – така те щели да съществуват в една истинска конкурентна среда.
Така той лекомислено прати и Унгария на барикадата срещу приемането ни в Шенген.
Лекомислено – или съзнателно?
Ония, които оперират с България, като леснодостъпна карта без особена стойност, и скришом направляват действията й, нямат особен интерес от включването й в Шенгенското пространство.
За предпочитане е тя да си остана такава, каквато е – нехайно управлявана, с нищожни отбранителни възможности, прокъсана от бежанските набези.
България в това си „състояние“ лесно може да се превърне в инструмент за шантажиране и надиграване в сблъсъка на „Големите“.
Накрая може да се окаже и поле на директни стълкновения – един пречистен украински вариант.
Денков може да си говори, каквото му хрумне – и никога няма да намери време да чуе професор Иван Марков и хора като него.
Марков е бивш изпълнителен директор на „Мини Марица – изток“. Наскоро той каза нещо/пред вестник „Труд“, което за сетен път доказва, че обитаваме изумителна държава – изумителна с нагона си да произвежда глупости, и още по-изумителна заради упорството, с което ги отстоява.
Професор Марков:
„Не знам на кого му хрумна, че може да се ограничи производството на въглища с 40 процента. Сигурен съм, че всеки, дори случайно попаднал в икономически университет, научава, че условно постоянните разходи в добивния отрасъл са високи, от порядъка над 75 процента. И ако намалиш единиците продукция, ти автоматично увеличаващ себестойността им. Тоест, правиш ги неефективни.
40 процента е абсолютна глупост, върховна!
Показателно е, ако се види отчета на „Мини Марица Изток“ за първото полугодие на тази година – те намалиха добива някъде с около 40 процента и са на 57 милиона лева загуба.
Миналата година, когато са работили нормално, са на 40 милиона лева печалба.“
Това свидетелство на Марков изобщо не се нуждае от коментар. Унизително ще бъда вглеждането в натрапчивата глупост, в която някак съществува България/Държавата – тази същата, която без никаква нужда закри два от блоковете на ядрената си централа.
Всички загубиха от това – като изключим, разбира се, „Мадам Йес“/Кунева.
Сега тази позорна операция отново се повтаря.
Но не можем да очакваме дори един притворен стон от телевизиите ни.
Те постепенно и под носа на публиката се превърнаха в нещо като едновремешната „Панорама“ – главният амвон на соцпропагандата, от който не можеше да се чуе нищо друго, освен бездарни хвалби за Властта. Като изключим някои външнополитически репортажи, всичко останало беше молитва за благоденствието на Властта.
Там се чуваха единствено хвалебствия за „другарА Живков“ – толкова му кадяха на „Първия“, та е цяло чудо, че не го отровиха.
„Панорама“ си беше едно, както сега се изразяват, токсично място.
Да насилваш публиката с хвалебствия за властта е доста извратено наказание.
Неслучайно веднага след Преврата на 10 ноември 1989 клисарите от „Панорама“ побързаха да унищожат архивите на предаването, да изличат собствените си позорни разговори с властниците, собствения си принос към фалшифицирането на соца, на Историята.
Изтрити бяха и филмите за революционните движения по света и всички подобни опуси, опозоряващи журналистиката.
Някои от тия клисари оцеляха и след Промените – и покрай тях се промуши и новата мода за „плурализма“ в медиите, подкрепяна охотно от нескопосани медиаведи, които пък по този начин също изпираха собствената си нищожност през годините на тоталитаризма, собственото си всесъгласие с Властта.
Плурализмът, също достатъчно фалшив, бе използван, за да се прикрият недъзите на бившия режим – най-често се говореше за „обективност и безпристрастност“.
Такива бяха и лозунгите на митингите срещу телевизията, и особено срещу „Всяка неделя“ – за „обективна“ телевизия.
Което, прочетено както трябва, означаваше беззъба, прекършена, някак приспособена телевизия.
В ония години, дори и по-късно – ако ми е позволено едно лично откровение – често ме упрекваха за пристрастност.
И тогава им отговарях така: „Да, бях пристрастен, но към Истината.
Иначе и досега нямаше да сте чули за лагерите на смъртта.
В една от мемоарните си книги генерал Семерджиев пише, че от „Всяка неделя“ е научил за лагерите – а е бил началник-щаб на армията…“
Един ден – беше пролетта на 1990 година – журналистът от Ловеч Иван Паскалев ми изпрати кратък репортаж за „лагерите на смъртта“ – и лавата тръгна.
Поредицата за лагерите във „Всяка неделя“ направо изправи комунистическата власт, която все още беше предостатъчно силна, на ръба на вулкана.
Тъй си мислехме поне тогава.
Но нищо нямаше да се случи, ако Паскалев не се беше обадил.
Нашият занаят се крепи на храбростта на такива скромни, но всеотдайни хора.
А в „ония“ години храбростта сякаш беше нещо, което ти отнемат още на пропуска на телевизията.
Малцина бяха журналистите, които се осмеляваха да се преборват със страха – това най-отровно зло в занаята ни.
„ДругарА Живков“ бе заменен от „Другарят Костов“, сетне от „Царят-другар Симеон“ и т.н.
А днес вече и служебните премиери ги къпят с розова вода, не се свенят да ухажват дори и временните властници.
Бойко завинаги лепна прозвището „мисирки“ на хората от нашия занаят.
Полагаше му се тази чест, защото тъкмо него го ласкаеха по безподобен начин.
Дори Живков би се смутил от толкова хвалебствия, но Бойко издържа и даже все му се виждаха малко.
Веднъж каза на репортерките, които го бяха накачулили: „Приятна събота!“
И те спонтанно му благодариха – нищо, че беше неделя.
Е, да, хвалебствията по адрес на властниците отравят като нищо друго нашият занаят.
Но мисирките няма да се откажат от тях – вече не.
***
Ние чухме звука от трошенето на кости в лагерите край Ловеч с двайсет и осем годишно закъснение, това беше нещо ужасно.
Но все с подобно закъснение ли ще се движим във времето?
Кога ще чуем звуците на днешната агония?
Кеворк Кеворкян
