Официално се приема за първи стъпки на национално пробуждане-Възраждането. Аз не съм съгласен!
Официалната наука приема за първите стъпки на национално пробуждане Възраждането от Паисий Хилендарски, през извоюването на независима българска църква до организираната борба за независима държава,влизайки в коловозите на западното Възраждане.
Аз не смятам това за вярно! Ако бях поет,щях да напиша Епопея на напълно забравените!
По такъв начин обезценяваме саможертвата и подвига на всички българи участвали в различните форми на книжовно просвещение и национално-освободителна борба,която не е прекъсвала нито за секунда от края на 14 век. Првим го отдавна сами и не са виновни само атлантическите ни дружки.
Няма защо да се изненадваме,след като и „съюзниците на сглобката“-ЕС и САЩ ни налагат историческо невежество,премълчават и крият българската история,особено моментите които предизвикват гордост.
Българите изминаваме дълъг път в тъмните векове на турското робство да стигнем до своето национално освобождение.
Книжовният живот през XV-XVI век постепенно се съсредоточава в манастирите, просветните хора са известни с имената „дяци“ или „граматици“. Те преписват и превеждат книги, съставят сборници. С преписки към богослужебните книги съобщават за съдбата на народа под турско робство.Западните краища запазват връзките си със светогорските манастири, където голям брой монаси опазват богатите библиотеки. Голяма е ролята и на Охридската архиепископия, която все още е самостоятелна. Най-важни просветни огнища са Рилския, Софийския и Лесновския манастири.
Ако бях поет,щях да напиша Епопея на напълно забравените! Напълно забравени са Владислав Граматик ,Димитър Кантакузин,монах Гавраил,монах Мардарий,рилският монах Спиридон,Йосиф Брадати, поп Никола, поп Пейо, Матей Граматик, Яков Крайков.
В Русия, работи Киприян, последовател и възпитаник на Търновската школа. Киприян взима участие в съставянето на Московския летописен свод, известни са и два негови преписа – служебник и требник, които са свързани с преводната дейност на Евтимий. Оригинална е творбата му житие на митрополит Петър. Григорий Цамблак продължава започнатото в Русия от Каприян. Той пише „Надгробно слово за Киприян“, където разкрива близостта между българи и руси. Като митрополит в Киев, взима дейно участие в църковния живот, пише нови празнични слова, похвални слова за учителя си Евтимий Търновски, като по този начин издига авторитета му в Русия.
Първите 50 години от падането на България под турско робство са били най-кървавите и българите са дали най-много жертви.
Тази героична саможертва на българите спасява Европа за втори път след Тервел и педи Иван Грозни от опасността да попадне под мюсюлманска власт, тъй като задържаме турците дълго време на Балканския полуостров.
По време на турското робство българите вдигат 14 големи въстания и участват в над 50 похода на християнски държави за които знаем твърде малко и историците и министерството ни остават в голямо задължение:
Походът на воеводата Стефан Елеазар в 1402 г.; въстанието на Шишмановци в 1405 г.; въстанията на богомилите в 1413 г.; походите на Владислав III Варненски в 1443-1444 г.; походите на Георги Кастриот (Скендер бег) 1443-1467 г. ;въстанието в Прилепско в 1564 г.; въстанието на войниганите в Панагюрище 1575 г.; Търновското въстание в 1595 г.; бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г.; Търновското въстание в 1686 г.; Чипровското въстание в 1688 г.; Марино въстание в Търново през 1700 г.; участие в Австро-турската война от 1737 г.; гръцко-българската завера в 1821 г.; Знеполското въстание в 1830 г.; Берковското въстание в 1835 г.; Върбановото въстание в 1837 г.; Пиротското въстание в 1838 г.
Руско-турските войни водени през 17, 18 и 19 век. обхващат е 349 години и най-малко са поддържали жива надеждата.
Най-постоянната и масова форма на национална борба е хайдутството.
Бертрандон де ла Брокиер в 1433 г. пише,че Ихтиманските възвишения били свърталище на хайдути и там турците се чувствали много несигурно. След края на похода под предводителството на Янош Хуняди и Владислав Варненчик, завършил трагично в битката при Варна в 1444 г. и след превземането на Константинопол (1454 г.),хайдутското движение се засилва.По това време се съобщава за заловения в София от турската войска водена лично от султана на войводата Радич. Припискате е лаконична: „1454 година султан Мехмед II плени Радич, български войвода в София.
Хайдутите били организирани в дружини от 5,6 до 100,и рядко над 200 души. Тактиката е на неочаквани нападения срещу турски чиновници, еничари, спахии и други насилници на християните.Хайдутите нападали войнишки части, които пренасяли „хазната“, градски чаршии, малки военни гарнизони, търговски кервани.
Особено интересна е 1594 г,когато Баба Новак и Дели Марко с 800 конни хайдути и местни сили обсаждат Видин и Свищов, превземат крепостите Никопол и на запад Кладово при по-следващият им рейд в 1596 са превзет и Плевен, Враца и Мездра.
B март 1595 г.,Чавдар войвода с 2000 хайдути, включително дружината на Баба Новак, превземат София,главен град на Румелия и седалище на румелийския бейлербей.
Участието в хайдушката дружина било доброволно,а в нея царяла военна дисциплина. Подчинението на заповедите на войводата, избран с висшегласие, било задължително.
От българската войска хайдутите са съхранили в тъмните векове- бойното знаме.
През 1615 г. в Софийско действувала хайдушката дружина начело с Кьосоглу Вълко и дружината на Бързак войвода. През средата на XVII в. голям брой габровци хайдутуват из Шипченската планина.
Има исторически сведения за Дончо Ватаха от Копривщица, Кара Танас от Жеравна, Ангел войвода от с. Новаково Хасковско, Ильо войвода от село Берово, Малашевско, Стоян войвода Гълъб войвода и др. В народните предания и песни се пее за Чавдар, Страхил, Мануш, Индже, жени като Рада, Еленка, Тодорка, Бояна и др.
През средата на XIX в. българското хайдушко движение прераства в организирана революционна борба.
Най-известния български хайдутин от началото на 19 век е хайдут Велко,който през 1807 г. громи кърджалиите. Благодарение на изградената хайдушка организация от Велко по Църна река, Тимошко е присъединено към Княжество Сърбия през 1833 г. в изпълнение на Одринския мирен договор от 1829 г.Още при избухването на Първото сръбско въстание хайдушки чети, като тази на Хайдут Велко, вземат активно участие в сраженията в Белград.
Български хайдушки чети участват активно в Гръцката война за независимост, когато редица български хайдути участват на страната на гърците с четите си. Сред тях са Хаджи Христо Българин, Ангел Гацо, Индже войвода.
След Руско-турската война (1828-1829), броят на хайдутите продължава да се увеличава като район на действие са България, Румелия и Македония и навсякъде, където живеят българи.
В средата на XIX век, умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия.
Революционното течение предлага всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития.
Левски,Ботев,Раковски,всички апостоли и хиляди знайни и незнайни герои избират втория път и в резултат на саможертвата и героизма им,през 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост.
Това дава повод на Русия,(който отдавна го търси),активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.
Руската дипломация започва активни действия. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. се свиква Цариградската конференция и се подписва Лондонския протокол, чиито решения османската империя категорично отхвърля.
„Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва“ пише военния министър на Русия Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ.
След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.
Йордан Халачев
