Признавам нещо страшно но въпросът в Родината е сериозен. Повечето жертви нямат моя късмет. Признавам, аз бях жертва на домашно насилие. Благодаря на Бог, че насилникът се напи и аз останах жива. Той не успя да ме обезобрази, което целеше, но не можех да се движа с часове. Събрах сили, грабнах кучето, което предишния ден също беше бито до кръв и избягахме.
Спасих се и продължих живота си, благодрение на приятелка, която ме подкрепи. Тя ми помогна да изкарам медицинско, намери ми адвокат и издействахме заповед. Тя ми спаси живота, защото благодарение на нея и на вярата, че не съм сама не се върнах при насилника. Проблемът в България с насилието над по-слабия (независимо дали е дете, жена, мъж или животно) не е в законите, а безразличието на обществото и полицията. Жертвите на насилие нямат подкрепата на общество, роднини, приятели и най-вече на полиция, която е длъжна да помага и според сегашните закони.
Никакво полтическо говорене, никакви подмолни Конвенции и никакви „финансирания на проекти на свои хора“ няма да спрат пиенете, дрогирането и усещането за безнаказаност на българския насилник. Проблемът е на първо място в обществото и семейството.
Александра Иванова
