Константина Корчева е 45-годишна жена, с бърз и критичен ум, с дар на разказвачка. Учителка е по математика в СОУ „Марин Дринов“ в София. Тя е единствената пряка наследница на прочутия опълченец Никола Корчев, който изкачва всички стъпала на българската национална революция – от личния бунт през комитетската обвързаност до апотеоза на Самарското знаме. Ето нейният разказ:
„Прадядо ми, Никола Павлов Корчев, е роден в село Горна Диканя, Самоковска епархия, през март 1836 година (според някои изследователи годината е 1837 – бел. М.В.). Деветнайсетгодишен, взел мома от богата къща в Долна Диканя и се преселил там.
Корчо, така му казвали всички, бил огромен мъж, два метра, жилав, неукротим. Бурна натура, даже излязъл по него прякор в Долна Диканя – на буйните момчета им викали: „Тю, какъв си Корчоолу!“ А Парашкева, жена му, била дребничка, но прочута из района хубавица. Родила му четири деца. Прадядо ми стопанисвал воденица. Тя дори и сега може да се види на брега на тамошния язовир. Една вечер там се събрали младото семейство и бащата на невестата. Късно било вече, когато при тях се изсипали двама турци, пили ракия, а после подгонили навън мъжете, да чакат пред вратата, докато „агите“ се гаврят с младата Корчова жена и с дъщеричката му. Мъжете излезли и веднага нахлули обратно със секири в ръце. Съсекли турците преди още да са посегнали на жертвите си и ги закопали край воденицата. Чудя се дали тая история не е възкръснала много по-после във Вазовото въображение. Поразчуло се, изглежда, за Корчовото кърваво отмъщение, затова той натоварил фамилията си на каруцата и заминал за Самоков. Хванал се копач в медните рудници. Но в града не било като на село, прадядо ми се намерил сред група събудени българи, които отворили и неговите очи за българското дело, за свободата, за църковната борба. Тук могъщата му снага, херкулесовите му сили, горещото му сърце прилегнали на мястото си. Българската общност решила да изгони гръцкия владика Матей, викали му Дели Матей от Самоков. Теглили чоп и се паднало на прадядо ми да свърши тая работа. Корчо влязъл през нощта във владишката къща и извел йерея по бели гащи – оня вървял покорен като теле, смеел ли да се опъне. Прадядо ми го метнал на врата си, отнесъл го вън от града и го тупнал на пътя за Цариград. Рекъл му, че ако се върне, ще го стигне „наградата“ на воденичарските турци, и го отпратил. По-късно, когато на прадядо ми се наложило да отседне в Цариград, видял големи притеснения, сигурно било заслуга на оня грък.
След позорното прогонване на владиката за Никола Корчев вече нямало място в Самоков. Той се грабнал с жената и децата, прекосил България по диагонал и се спрял в Русе. Бил техничар човек и лесно усвоил една модерна за онова време професия – локомотивен машинист (по линията Русе – Варна). Прадядо ми се води за първия локомотивен машинист в България. Затова днес част от ротата за локомотивни машинисти към Висшето военнотранспортно училище е наречена „Никола Корчев“. Жп техникумът в София също носи неговото име. Дали от русенския, дали от по-ранен или по-късен период датира четничеството му с Филип Тотю, не знам със сигурност. Но след Освобождението войводата е разписал на дядо Корчо удостоверение, че се е подвизавал в неговата чета. Собственоръчният подпис на Филип Тотю стои под документа. В Русе прадядо ми вече е бил познат, заклет и верен комита. Семейството му се свързало в близко приятелство с фамилията на Баба Тонка. Като машинист на влака Русе – Варна той имал огромни възможности да превозва тайно революционери, оръжие, кореспонденция. Направил си хитроумно скривалище от дърва и въглища, в него са пътували Левски, синовете на Баба Тонка, Панайот Волов. Но как се случва само – съдба! (нейните предизвикателства обаче са били по силите на тоя канара-човек) – по време на някакъв пролетен празник, може и по Великден да е било, Корчо и жена му отишли, като повечето русенци, да се разходят из околностите на града. Там един грък започнал да задява Парашкева, нахалствал, като мислел, че щом са българи, ще изтърпят всичко. Тогава прадядо ми го хванал, затиснал го с крак и го затрил с голи ръце като лалугер. Така отмъщавал той за честта си. Спуснал една лодка в Дунава и преминал на отсрещния бряг. Когато започнала Сръбско-турската война, отишъл с мнозина още хъшове в Сърбия и се сражавал с турците.
Дошло голямото време. Русия обявила война на Турската империя. Никола Корчев се включил в състава на Трета „знаменна“ опьлченска дружина под командването на подполковник Павел Калитин. Тази дружина трябвало да издига и пази Самарското знаме. Малко хора знаят, че то е ушито в девическия манастир на град Самара и че предназначението му е било да се развее в огъня на Априлското въстание. Бунтът обаче бил потушен и монахините скътали знамето, докато удари неговият час. Когато се разнесла вестта за предстоящата война, игуменката Антониана го поверила на Алабин и Кожевников, кмета на Самара, които го отнесли в Плоещ и го връчили на Опълчението.
Прадядо ми участвал във всички преходи и сражения. Бил вече 40-годишен, дори надхвърлял тази възраст, преклонна за войника според тогавашните схващания, но дядо Корчо ли е тоя, който няма да издържи? Знаел сякаш, че истинският му подвиг тепърва предстои, а всички дотогавашни превратности са били само подготовка за него. На 19 юли 1877 г. се разразили боевете за Стара Загора. Около Самарското знаме се затегнала ръкопашна битка. Паднали един след друг трима знаменосци и асистентът на знамето. То ту преминавало във вражи ръце, ту с цената на някоя българска или руска саможертва се връщало обратно. Подполковник Калитин го грабнал и развял, но турците забили ножовете си в него и с тях го издигнали високо във въздуха, „на възбог“ – така войниците нарекли тоя полет. Знамето било изпокъсано и окървавено. Тогава Никола Корчев се вкопчил в него, откъснал го от дръжката, сложил го в пазвата си и с бой си пробил път до Ени махле. Поверил го на другарите си и паднал в несвяст. Оказало се, че има единайсет тежки рани и е загубил много кръв.
За подвига му го наградили с орден за храброст „Свети Георги“ – IV степен. Стореното от него се пронесло по цяла България, нарекли прадядо ми Спасителя на Самарското знаме. Спасителят дълго се церил| по лазаретите, раните му мъчно заздравявали, наложило се да се лекува и в Русия, а когато се върнал, войната вече била приключила. Така той стъпил на вече свободна българска земя.
Семейството му още след случая с гърка се преселило във Варна. Прадядо ми отишъл там и купил къща, тя още стои непокътната на ул. „Димитър Кондов“ – 35. За известно време пак подхванал занаята си на машинист. Включил се в благоустройството на Варна и на него до голяма степен се дължи разчистването на централните квартали, на чието място се изопва широката главна улица към входа на Морската градина, на която по-сетне се изграждат модерните къщи на заможните варненци. Но дядо Корчо богатства не натрупал и паралия никога не се видял. Независимо от това съгражданите му свято го уважавали и сутрин, когато минавал по улицата, дюкянджиите се надпреварвали да го канят на кафе – за кадем и за престиж.
Никола Корчев имал рязък език, казвал кривиците на хората право в очите им, никога не скривал мнението си. Физически не се боял от нищо и душата му била свободна. Управниците, с малки изключения, не питаели нежни чувства към него. Затова, когато помолил Народното събрание да му изплати заслуженото увеличение на поборническата пенсия, получил отказ под формата на красноречиво мълчание (молбата е с дата ноември 1893 г.) По това време той наистина имал нужда от средства – жена му Парашкева осакатяла, а първородният му син станал жертва на злополука.
През 1902 година по всички краища на България отекнала новината, че за 25-годишнината на Шипченската епопея се подготвят невиждани тържества на връх Шипка. Тогава бил открит и осветен храм-паметникът при с. Шипка. Дядо Корчо и всички останали живи опълченци били поканени на заветния връх, облекли си униформите, нарамили пушките и се строили за парада. Дружно решили, че само Спасителят на Самарското знаме може да поеме в ръце светинята и да оглави строя като знаменосец. Засвирили тръбите, тръгнали опълченците в церемониален марш, отпред стъпвал Никола Корчев, изправен, грамаден, с дълга бяла брада, невъзмутим. Минали пред княза, пред офицерството, пред граф Игнатиев, който със съпругата и сина си Леонид пристигнал специално за тържествата, продължили през шпалира от представители на европейските дворове и правителства. Всички зрители били потресени, свещена тръпка минала през тях, завиждали на опълченците за духа и силата, която излъчвали. Сякаш старата възрожденска България се явила на върха и напомнила за себе си. В тълпата бил и художникът Ярослав Вешин. Образът на прадядо ми се врязал в него, преследвал го, много години не му давал мира. Най-сетне той писал на Никола Корчев във Варна, че би желал да го нарисува със Самарското знаме. Дядо Корчо се вдигнал, дошъл в София и влязъл право в ателието на Вешин, което се намирало на гърба на Военния клуб. В продължение на няколко месеца всеки ден точно в десет часа сутринта Никола Корчев в пълна униформа и със знамето в ръце заставал пред художника. Когато отивал на сеансите, софиянци се трупали на улицата да го гледат. Ярослав Вешин превърнал Никола Корчев в символ, слял навеки човека и знамето в едно цяло, предал цялата мощ и печал, която лъхала от тях, чувство, особено засилено от пустинния изглед на връх Шипка. Художникът добавил пейзажа по-късно, когато се изкачил нарочно на върха и нарисувал околностите от натура. Картината, завършена през 1911 г., станала толкова популярна, че и сега, когато някой каже Самарско знаме, в съзнанието на хората изниква не представата за него, а образът на стария опълченец.
Често на сеансите в ателието присъствал Иван Вазов. Беседвали с прадядо ми, припомняли си времена и чувства, свещени за българите. Някои стихотворения на поета се родили като отглас от тези разговори.
Никола Корчев свършил дните си на 29 август 1921 г. Изпратила го цяла Варна, гражданите носели ковчега му на ръце. По-късно, при преместването на варненските гробища през 1938 г., дядо ми събрал костите му в сандъче и ги положил в храма костница на Шипка. Той е третият отдясно. Там спи навеки.
Вече споменах, че дядо Корчо е имал четири деца. Две от тях загинали трагично в млада възраст. Останали му синовете Иван и Атанас, от които само първият, моят дядо, създал потомство и продължил Корчовия род.
Иван Корчев следвал в Берн и в Илменау, Тюрингия. Завършил машинно инженерство. В Швейцария срещнал една млада варненка, с диплома на биолог от Сорбоната. Венчали се във Варна. От децата им оцеляло едно момче – Никола, баща ми. Дядо бил модерен, цивилизован човек, убеден социалдемократ. Членувал в компартията, но винаги се оказвал между чука и наковалнята. Ненавиждал терора, болшевизмът му бил чужд. Властите го гонели като комунист, комунистите го преследвали като опортюнист. Малко преди 9 септември цивилни полицаи му нанесли жесток побой пред очите на баба ми, която онемяла от стреса, легнала болна и през октомври 1944 г. починала. Какво било изумлението на дядо ми, когато, вече при т. нар. народнодемократична власт, на едно партийно събрание засякъл своя най-безмилостен инквизитор, който благоденствал в качеството си на партиен шеф. Възроптал, разобличил го, но това струпало порой от беди върху собствената му глава. Цели осем години синът му Никола, моят баща, бил оставен без работа. А той беше възпитаник на Роберт Колеж, едва 35-годишен бе поел като заместник-директор Плевенската мъжка гимназия, най-голямата в България, която навремето е наброявала 2200 момчета. От него е тръгнала тая учителска жилка в нашия род.
За себе си какво да кажа? Възпитавали са ме да бъда българка, да мисля и преценявам със собствената си глава, да не бъда роб и послушник. Това може би ми е пречило да се издигам и обогатявам, но друга аз не мога да стана.“
В дома си г-жа Корчева пази скъпоценна реликва – стъклен сервиз за сладко с изящни купички, подарен на Никола Корчев от граф Игнатиев през паметната 1902 г. Всички останали вещи, документи и снимки са предоставени от баща й на Военноисторическия музей. Благодарение на неговия директор, полковник Петко Йотов, успях да се свържа с моята събеседница.
1996 г.
( Статията е включена в книгата ми „Злато за смет. Написана е през 1996 г. и е публикувана в тогавашния вестник на СБП „Български писател“ )
Милена Върбанова
