Това е темата за мъртвия затворник.
Всички си мислят, че ако умре затворник, трупът му се получава от роднините, заедно с вещи и дневници.
По неведоми пътища още от социализма, се оказа, ( в наши разследвания) че затворите на изток не дават трупа на роднини и заинтересовани. Още по-сложно е: те, самите затвори, нямат гробище. Нещо като замъка Иф в романа “Граф Монте Кристо”.
Да умреш в затвора означава, че няма да имаш гроб.
Това намерихме ние преди време, когато ходихме по следите на последните смъртници на социализма.
Последните смъртници на социализма нямаха гроб. След това нямаше много смърт по нашите затвори и не сме работили по тази тема.
Има неща в нашия общ живот, които никога не разбрах.
И не са каТо филм. Трупове в затвора е една от темите по която ВСИЧКИ мълчат.
Нашият екип, като журналисти стигна до едни солени мини покрай Бургас. Но по-дълбоко нямаше кой да копае.
Скъпо е, няма да повярвате.
Стигнахме и до хора, които са изпълнявали смъртни присъди през 1988-ма. Още са живи и живеят в села покрай Пазарджик, Бургас и Варна.
Подозрения имаме за гробове на смъртници отпреди 35 години около Монтана, язовир Искър и Асеновград.
Но вече това никого не интересува.
Една от темите, при които стигахме до стена.
А нямахме изкопна техника.
Но наоколо витаят смъртниците. Непогребани с любов.
Безправни дори в смъртта.
С това запомних комунизма. Лошите му черти.
И имаше майки, които мислеха че осъдения им син още е жив. Защото никога не е имал гроб.
Но гроб имаше. Някъде в нищото, където никой от вас няма да попита.
Да, живеем така. Не знам как, но продължаваме.
Мартин Карбовски
