Малко бакалски сметки: 1944 плюс 35 е равно на 1979.
Това са години – досещате се кои.
Хората, които се занимават с обществените процеси са наясно, че едно нещо се утвърждава чрез отрицание на старото.
Е, хубаво де, ма по моите спомени през 1979 година всичко бе отишло в миналото – след сериала „На всеки километър“ не помня вече филми, които разобличават фашисткото време, нито киниги. Пълен пас – било каквото било, имаме нов живот оня е в небитието.
Айде, малко се спрете с тоя гаден социализъм!
Синът ми е на 30 години и хабер няма как мама се е мъчила без банани. Той па не ги вкусва.
Прекалихте с отрицание – не бе година, не бе две, 35, а комунистите спряха на 25 с ужасното минало. Кое що бе писател приключи с „о, партио, любима и мръсен фашизъм“, априлското поколение сви знамената и започна да се мъчи с голяма литература – дали успяха, е друг въпрос.
Айде, хора като Соломон Паси са се мумифицирали през 90-те, ама разни малки лайненца интелектуалци, които в края на соца са се насирали в безплатната детска градина да ми говорят, че не са ги пускали на екскурзии е тъпо.
Сменете плочата, защото като застърже вече не работи!
Филмът за Гунди, примерно, може да донесе приходи на опосумите, но няма да остане като велик филм – защото е демоде.
Демоде е ДС да е лошо.
Младите не знаят какво е ДС, а старите няма да го гледаме – заради мухлясалите лъжи.
Хайде вече да живеем сегашния си живот!
Покажете ни го – но не този, за който ви плаща Амерка за България, а този, в който съществува милото ми Отечество.
Добър, лош – нашият живот да го видим, не ли?
Зоя Деянова
