Няколко дни след като военно-политическият естаблишмънт на Израел обяви преориентацията на действията си от южния към северния фронт, тоест от този спрямо Хамас в ивицата Газа към разположената в Ливан „Хизбула“, в израелските офанзивни действия се очертават ясно няколко ключови елемента.
Първият е деградацията на кадровия състав и командната верига на „Хизбула“. Това се случи на два етапа. Един път, чрез операция „Пейджър“, посредством която бойци от средно до високо ниво на шиитската групировка бяха поне временно неутрализирани. Втори път, чрез елиминацията на редица ключови командири на „Хизбула“ – било на елитната гвардия Радуан (начело с ръководителя ѝ Ибрахим Акил), било на отделни формирования, разположени по фронта в Южен Ливан, било на ракетния отряд на организацията (Ибрахим Кубаиси). Именно убитият Акил бе сочен за вероятен наследник на елиминирания преди това най-високопоставен военен ръководител на „Хизбула“ Фуад Шукр, което се случи в края на юли месец. Тези „точкови покушения“ всъщност обезглавяват висшия военен елит на шиитската организация и компрометират нейната възможност за стратегическо планиране и тактическа реакция на израелските удари. Нещо повече, създавайки този кадрови дефицит, Израел всъщност увеличава обема на безтегловна тишина откъм военна компетентност около лидера на шиитската групировка Хасан Насрала. Всъщност последният никога не е бил толкова сам.
Вторият ключов елемент от израелския милитаризъм срещу „Хизбула“ са концентрираните вълни от удари, насочени срещу военната инфраструктура (ракетно-пускови установки) и арсенал (безпилотни летателни апарати, ракети с близък, среден и далечен обсег, включително и такива с прецизно насочване) на шиитската групировка. Наименувана като операция „Северни стрели“, целта на активността на Израелските отбранителни сили е двояка: деградиране на военния хардуер на „Хизбула“ и нейното „изблъскване“ навътре в Ливан, евентуално отвъд река Литани, разположена на около 29 км от границата с Израел. Друг е въпросът, че дори и това би било половинчато решение, доколкото „Хизбула“ притежава ракети с достатъчно голям обсег, който да компенсира подобно разстояние. Ако не друго, то поне времето за реакция на Тел Авив ще се увеличи.
Докато конфликтът между групировката и Израелските отбранителни сили се води от дистанция, т.е. чрез удари от разстояние, такова освободено от „Хизбула“ пространство в Южен Ливан обаче трудно може да се постигне. Военно-въздушните бомбардировки и артилерийските обстрели няма да бъдат достатъчни за неутрализирането на окопалата се „Хизбула“. Въпреки материалните и морални щети, които тази организация понася особено интензивно от няколко дни насам, тя продължава да демонстрира своята боеспособност. Така например, тъй като няма потвърждение от втори източник, не е ясно дали израелската военно-въздушна база Рамат Давид (на 20 км от Хайфа), военното летище Мегидо (до гр. Афула) и логистичната база „Амос“ са били действително поразени, но те със сигурност са били таргетирани от ракети на „Хизбула“. В същото време има потвърждение, че военно-морската базата „Атлит“ също е била под обсега на заредени с взривове безпилотни летателни (като поне един от тях е достигнал целта си). Всичко това е показателно за границите на успеваемост, които имат превантивните удари на Израел. Въпреки че е поставена под силен и унищожителен натиск, „Хизбула“ разширява и периметъра на своите цели, изстрелвайки снаряди вече и по Западния бряг, и по централен Израел (предградията на Тел Авив са били таргетирани с използваната за първи път балистична ракета Qadr-1, иранска модификация, чиято бойна глава е в порядъка на 700-1000 кг.). Заедно с това, ракетната активност на групировката, макар и деградирана вследствие на изпреварващите удари на Тел Авив, държи северните части на Израел под пелерината на постоянните предупредителни сирени. Тоест Хизбула продължава да разполага с достатъчно ресурс, с който не просто да възпрепятства завръщането на израелските граждани по домовете им в северните програнични части на страната (а това бе посочено от Тел Авив като основен аргумент за военната интервенция на Израел спрямо Ливан), но и да увеличава това паник пространство на територията на еврейската държава.
Третият елемент от военно-плановата активност на Израел е допълнителното дислоциране на военна сила спрямо северния фронт. Средствата за масова информация съобщават за две дивизии, пренасочени към границата с Ливан от южния фронт с Газа, но поради чувствителността на подобен тип данни те не биват предоставяни за публична консумация, поради което ние нямаме реална представа колко жива сила е съсредоточил Тел Авив в северните части на страната. Но знаем, че тенденцията е ясна: все по-голям пренос на хора и техника от юг на север.
Ако обобщим тези три елемента от военно-плановата активност на Израел през последната една седмица – деградацията на кадровия актив и команден състав на „Хизбула“, унищожаването на военната инфраструктура и хардуер на организацията и концентрирането на допълнителни контингенти на Израелските отбранителни сили по границата с Ливан – всъщност ще видим, че става дума за диверсионно-саботажна дейност на вражеска територия, дерогация на отбранителния капацитет на противника и струпване на сухопътни сили. Оттук не би било изненадващо, ако Израел мине в следващ етап на своята военно-планова активност спрямо „Хизбула“, организирайки сухопътна инвазия.
Израел има благоприятни условия за осъществяването на такава: на юг Хамас води живот назаем, концентрирал усилия в оцеляването си (при това на фона на неясната съдба на техния ръководител Яхия Синуар), „Хизбула“ вече кърви и то обилно, Иран няма желание за война, а съпротивителните сили на Вашингтон – както стана ясно нееднократно от началото на конфликта през октомври месец миналата година – биват лесно преодолявани от Тел Авив. Въвличането на Израел във военни конфликти печели политическо време и за самия Бенямин Нетаняху – колкото повече и интензивни външни врагове, толкова по-малко вътрешни такива (по примера на Владимир Путин).
Въпреки че като държава Израел притежава ресурса и инициативата да формира развитието на евентуален пълномащабен конфликт в поне краткосрочен план, неудобството за Тел Авив е, че няма нито един техен съюзник от Запада или държава от Близкия изток, която би желала този сблъсък да се разшири. Другият дискомфорт за Тел Авив е, че ливанското общество е много по-пъстро спрямо това в ивицата Газа и колатералните цивилни жертви при конвенционална война ще бъдат по-трудно асимилирани от западните партньори на Израел (а пък и от международната общност като цяло). И по-натам: „Хизбула“ бе създадена като средство за борба срещу израелската окупация на Южен Ливан преди десетилетия и би било изключителна подигравка с историята да се помисли, че нова израелска сухопътна интервенция би унищожила шиитската организация, вплела себе си в ливанската държава.
Това би било все едно да се гаси пожара с бензин.
Все пак сред разрухата в Газа расте ново поколение терористи.
fakti.bg
