05.02.2023

До вчера нямах представа за съществуването на легендарния режисьор Максим Генчев – разбираемо е, живях двайсет години в емиграция. Според нашите жълти медии няма кинаджия или театрал, който да е заслужил по-скромен епитет от „велик, сюблимен, непостижим“ или „митичен и легендарен“. Едва преди два дни чух името Максим Генчев и научих за неговия филм „Ботев“, излъчен по БНТ ( и частично финансиран от нея ) – от унищожителните зрителски коментари. В тях звучеше пълно единодушие в мненията на филмовите критици и оценката на публиката – което рядко се постига. В този смисъл продукцията на режисьора Максим Генчев „обедини нацията“.

Никога не гледам филми, посветени на българските национални герои. Литературните творби, в които те се явяват като действащи лица, все пак са друго нещо – защото словото оставя много на въображението на читателя. А тъкмо въображението изгражда образа на историческата личност, която е всепризнат символ на една нация. Не е нужно дори такава книга да има илюстрации. Сценичните изкуства и най-вече киноизкуството, винаги ще бъдат обречени на неуспех в опита си да изобразят героя, който в народното съзнание отдавна е надхвърлил човешките измерения. Дори когато този опит е добронамерен, осъществен от талантливи творци, а не от чираци или вманиачени самозванци. Живеейки в милиони сърца, националният герой е станал толкова многолик, че вече е невъзможно да му се даде една единствена форма и едно единствено лице.

Може би „Записки по българските въстания“ беше едно от съвсем малкото български кинематографични постижения, които опровергаха това правило и избегнаха тази прокоба. Успехът на творбата се дължи както на великолепната – ликуваща, саможертвена – актьорска игра, довела зрителите до патриотичен екстаз, така и на сценария, стриктно следващ документалния разказ на Захарий Стоянов, тоест историческата правда в най-чист вид – през погледа на очевидеца. По този начин филмът успя да се доближи до усещането за подема на Априлското въстание и ужаса от неговия разгром, изразен от Вазов в „Епопея на забравените“:

О, движение славно, о, мрачно движенье!
Дни на борба горда, о, дни на паденье!

Друг успешен филм, увенчан с всенародна признателност, е несъмнено „Капитан Петко Войвода“, в който, освен прецизния, правдив до последния детайл, сценарий, се възправя и могъщата актьорска фигура на Васил Михайлов, свещеното чудовище на българското кино.

И все пак, съгласете се, нито гюргевските апостоли, нито Петко Войвода като исторически личности, са съизмерими с абсолютните български гении – Христо Ботев и Васил Левски.

Както заявих, до тоя момент избягвах, обзета от неловкост – да гледам филми, посветени на Ботев и Левски. Но настояването на един скъп приятел да напиша отзив за филма на Максим Генчев, ме накара да го потърся в Ютуб и да се подложа на това предизвестено изтезание.

Бях убедена, че продукцията представлява някаква злоумишлена провокация към българския народ, някакво светотатство. Защото ми е известно, че БНТ и сороските НПО-та не биха дали грош за възвеличаване на Родината в лицето на най-знаменития неин син. Но на екрана не видях дори това – или по-точно то се губеше в общата плътна мъгла, омотала всичко – сценарий, режисьорски решения, актьорска игра. Сценарий сякаш изобщо липсваше, а операторът просто бе заснел някаква поредица от сценки. Не стана ясно за какво е бил нужен режисьор, особено в баталните сцени – някакво сляпо стадо се пребутваше напред и назад, предизвиквайки неловки смехове даже у зрителите в Ютуб. Без тези бутафорни баталии, публиката щеше да спечели – мъчението й щеше да трае по-кратко. Лицата на актьорите бяха невзрачни, незначителни, без помен от външна или духовна прилика с персонажите. Играта беше нелепа, ледена – принудени движения на скърцащи автомати и гласове на восъчни фигури, на мъртъвци. Такава некадърна декламация би засрамила и самодейците от някоя провинциална прогимназия. Не зная кой историк с фалшива диплома е бил консултант по костюмите, но четниците бяха сякаш навлечени с провиснали разноцветни анцузи и на главите им се мъдреха калпаци досущ като капата на Бойко Борисов. И тая дрипава банда от двайсетина несретници се клатушкаше в разпилян строй от Козлодуй до Врачанския Балкан – по-безобразна от башибозушка шайка. Нещо като тримата глупаци, тръгнали на екскурзия по стъпките на Ботевата чета. Питам се защо режисьорът, щом не се е занимавал с друго, поне не събра повече статисти за масовките? Или Кошлуков се е оказал скъперник?

Едно ме радва – разбрах, че „планинските сценки“ са заснети в Старозагорско и моите мили Околчица и Йолковица, родните ми скали, мрачната каменна пустош на моя Балкан, не са били поругани от тази трагикомедия.

Съвсем малко епизоди бяха свързани с конкретната историческа обстановка, със селищата и местностите, в които се е разиграла трагичната съдба на Войводата и неговата чета, а такъв подход обикновено спасява посредствените исторически филми от пълен провал.

Особено жалки бяха въплъщенията на Ботев и Каравелов. Двамата се караха като цигани през плет в някаква хумореска от шоуто на Слави. Брадата на Ботев беше прекалено дълга, а тая на Каравелов – почти незабележима, тридневна. Сякаш първият бе откраднал брадата на втория.

„Многострадална Геновева“ ли? Ще има да я гоните Геновевата!

Що се отнася до частната история на Вела, черкезина и къдравия четник, принадена към историческата драма,
там вече фантазията на сценариста и режисьора се бе разбушувала на воля.

Филмът на Максим Генчев ще остане в българската памет и с други нелепи сцени – например тая с капитан Дагоберт Енглендер, неговия офицер ( помощник капитан или кормчия ) и грозничката дама-интелектуалка или дописничка на европейската преса, които, изтъпанени фронтално пред зрителя, рецитираха абзаци от репортажи за потушаването на Априлското въстание и откъси от Ботевата публицистика, докато „Радецки гордо плуваше по златни вълни“.

Като основен символ във филма „Ботев“, ще се запечата в зрителското съзнание и оная кална локва, през която задължително прецапваха конниците-черкези – и на отиване и на връщане – по няколко пъти. Може би, намерението на творците е било да ни убедят колко кална е била – и си остава – душата българска.

Инфантилните смехории на Максим Генчев ме подведоха и прекалих с тях. Целият му филм представлява „смешен плач“. Сама по себе си уродливостта на това мъртвородено недоносче и некадърността на създателите му, са обида за българския народ. И дали нарочно или не – превъзходно осъществяват целите на финансиралите го НПО-та – да бъде стъпкано националното ни самочувствие и нашите национални герои да бъдат показани на екрана като палячовци.

Но има и друг – съзнателен, умишлен – похват, който десетилетия наред унищожава българската историческа памет и чест. Това е „приземяването“ , „очовечаването“ на нашите герои – „превръщането им от неодушевени схеми – в живи хора“. Това е сатанинско, коварно и опустошително течение в „изкуството“ в целия свят, особено в сценичните изкуства. То се представя за напредничав „реализъм с човешко лице“:

„И героите са били хора, нали така? Яли са, спали са, любили са, карали са се, та и други органични нужди не са им били чужди – какво да правиш, човещинка!“

Целта е принизяването, натикването в грубата материя на националните символи. Щом представиш личността, олицетворяваща националния идеал – като „обикновен човек“, ти погубваш този идеал и цялата нация, която възторжено се е клела в него. Да, героите са били хора, но те са имали идеална същност – затова са гении. А тази идеална същност, ние нито искаме, нито можем да представим на зрителя. Представяме му осакатен, опошлен „човешки образ“, лишен от върховната същност, от целта, с която Бог е пратил гения на земята. Празна черупка. А геният е дошъл сред нас, не за да бъде „един от нас“, а за да стои безкрайно високо над нас. Да ни буди. Да ни води. Да ни учи, да ни облагородява, да ни дава свещения си пример. И после да се върне в небесата, в идеалния, в духовния свят, който го е създал.

Христос е дошъл в човешки образ на земята. Но неговите ученици са знаели, че той е Син Божи. И като такъв да се отнасяли към него.

Каква историческа памет може да има народ, който гледа кино с крещящ като стринка Ботев, разменящ си пазарски хули с Каравелов? С ревящ като баба Ботев, мушнал се в ембрионална поза в някаква скална дупка и проклинящ оттам „земя и небо, звяр и природа“? Какъв исторически пример ще бъде даден на поколенията, които гледат карикатури, а не гении?

„Принизявайки героите“, авторите на подобна лъжекултура искат да изглеждат по-високи от тях – нали те са създатели на тези фалшиви образи? А „създателят“ стои над създанието – казва моят баща. И е прав!

Ясно е, че филм за Ботев и Левски не може да бъде сътворен. Особено в „очовечен“ вариант. Особено в днешните времена на духовен мрак. Особено от некадърни хорица като Максим Генчев и компания.

Самият Вапцаров ни е внушил, че да изваеш образа на Ботев дори в литературна творба, е невъзможно. Самият Вазов не му е посветил поема – не защото му е „завиждал“, а защото всичко казано за Ботев е недостатъчно. Духът на гения трябва да живее в сърцата и делата ни.

Нека не го докосваме. Да не се сравняваме с него. Да не се домогваме до него. Да го оставим завинаги на неговия Връх. Геният, както пише проф. Симеон Янев – не е „един от нас“!

Милена Върбанова