Годината е 917, а датата 20.08.
Край река Ахелой са подредени в огромен – няколко километра фронт, две могъщи армии.
Ромейската и българската.
Според Николай Мистик, както и според арабски хронисти, общата численост на двете армии е 122 000.
Ромеите са събрали войни от цялата си империя, като дори са повикали на помощ арменски части.
Трябвало е да дойдат и печенеги, както сърби и маджари, но изкусната българска дипломация успява да осуети това, като печенегите и маджарите не само не застават срещу нас, но се присъединяват към нашата армия. Единствено неуспешни се оказват преговорите със сърбите, които не изпускат момента да ударят, по станала вече тяхна традиция, в най-неподходящия момент.
За което Петър Гойникович си плаща, но след битката.
А тя започва с небивала ярост.
Ромеите връхлитат и успяват да „огънат“ центъра и левия български фланг. Българската армия организирано отстъпва, като увлича ромейските части от центъра и техния десен фланг дълбоко напред.
В този момент Лъв Втори Фока решава да нанесе последен удар и да смаже българската армия окончателно.
Засилва резервите си в малък участък от центъра.
И тогава идва часът на Цар Симеон.
Тежката ни конница, водена лично от него и предвидливо прикрита зад северозападните хълмове край днешно с. Каблешково, мълниеносно се стоварва върху предвкусващите победата си ромеи.
Конницата помита всичко пред себе си, а десният ни фланг затваря обръча и настава небивало клане.
Ромейската армия побягва на юг към Анхиало и на север към Месемврия, като мнозина клетници се давят в река Ахелой, а други биват пък посечени в полето край Равда.
Лъв Дякон пише, че успяват да се спасят едва 2000 души.
В Хронографията на Теофан Изповедник се отбелязва:
”И тъй като Божиите решения са неиздирими и непроследими – ромеите и цялата войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се едни други и били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало”.
И днес местността, където Равда и Несебър се „срещат“ (която застроихме с хотели) се нарича „Кокала“
Без съмнение това име идва от онези дни, защото както пишат хронистите – в продължение на десетки години там са се белеели костите на убитите в битката.
Днес се навършват точно 1105 години от нея.
Честита годишнина!
