Днес Европа по същество отсъства от почти всички стратегически технологични сектори на 21-ви век. Тя не произвежда съвременни полупроводници в значителен мащаб. Не е създала смартфони, способни да се конкурират в световен мащаб. Не контролира големите цифрови платформи, които организират съвременната икономика. Тя е маргинална в разработването на изкуствен интелект, облачна инфраструктура, мащабни езикови модели, производство на батерии и технологии за енергиен преход.
Усиленото подстрекателство към война не е никаква алтернатива на изоставането, а е по-скоро обратната страна на монетата на технологичния упадък,
Докато Съединените щати и Китай се борят за глобално технологично лидерство, Европа наблюдава от периферията. В най-модерния сектор на микрочиповете лидерството принадлежи на Тайван, Южна Корея и Съединените щати. Пазарът на смартфони е доминиран от азиатски и американски компании. Основните глобални цифрови платформи са или американски, или китайски. В областта на изкуствения интелект конкуренцията се е превърнала в дуел между Вашингтон и Пекин, докато Китай се е превърнал във водещ притежател на патенти и най-големият инвеститор в стратегически технологии на бъдещето.
Дори в секторите, които би трябвало да са в основата на екологичния преход, картината остава непроменена. Китай доминира в производството на слънчеви панели, вятърни турбини, литиеви батерии и електрически превозни средства. Той контролира решаващи дялове от глобалните вериги за създаване на стойност и инвестира повече в бъдещи енергийни технологии, отколкото Съединените щати и Европа взети заедно, и е лидер в научните статии и патентите.
Бъдещето пред Европа е мрачно. От 1980 г. насам делът и в световния БВП е намалял почти наполовина, от около 30% на 17%, а перспективите сочат по-нататъшен спад. Континент, който губи позиции в стратегическите технологии, зависи от други за микрочипове, данни, изкуствен интелект и цифрова инфраструктура, е обречен да става все по-малко важен икономически и геополитически.
Технологичната маргинализация е симптом на по-дълбок упадък.
Днес един от основните източници на икономическа, политическа и военна сила е контролът върху данните. Големите данни захранват изкуствения интелект, киберсигурността, критичната инфраструктура, индустриалното планиране, отбраната и дори способността на държавите да разбират и управляват собствените си общества. Големите платформи, които събират, обработват и монетизират тези данни, обаче са почти всички американски или китайски.
Европа е избрала предимно ролята на регулатор, като не успява да изгради индустриални играчи със сравним размер.
Резултатът е нарастваща технологична зависимост, която се превръща в икономическа и геополитическа.
И все пак, в продължение на повече от двадесет години Европейският съюз прокламира целта си да се превърне в най-модерното „общество на знанието“ в света. Лисабонската стратегия обеща да превърне Европа в най-конкурентната и динамична икономика на планетата чрез инвестиции в научни изследвания, иновации и висше образование.
Днес можем да видим, че тази цел се провали напълно.
Докато Европа е далеч от целта от 3% разходи за научноизследователска и развойна дейност спрямо БВП, предвидена в началото на 2000-те, Китай ще постигне тази цел през 2030 г. с увеличение на разходите от 7% годишно през следващите пет години, както е предвидено в 15-ия петгодишен план.
Въпреки огромния обем стратегически документи, рамкови програми, агенции, директиви и регламенти на Европейския съюз, той не успя да създаде технологични шампиони, сравними с тези на Съединените щати или Китай. Изгради все по-усъвършенстван регулаторен апарат, но не и индустриална и технологична екосистема, способна да се конкурира в ключовите сектори на 21-ви век.
Следователно проблемът не е просто икономически. Той е политически, институционален и културен. Как е възможно континент с едни от най-добрите университети в света, изключителна научна традиция и значителни публични ресурси да остане встрани от големите технологични революции?
Отговорът не може да се намери в липсата на знания, човешки капитал или финансиране. Вместо това трябва да поставим под въпрос политическите избори, институционалните структури и икономическата визия, които са ръководили Европа през последните четиридесет години. Разбирането на причините за този относителен упадък не е просто упражнение по исторически анализ: то е необходимо условие за представяне на различна стратегия и възстановяване на водещата роля на Европа в глобалните иновации.
Както изглежда, обаче, влакът е безнадеждно изпуснат!
По материали от Fatto quotidiano
