15.04.2024

Обителта край Троян е апотеоз на Българското Възраждане

Оцелява благодарение на родолюбивите си монаси

Всеки път, когато кракът ми прекосява прага на портата на Троянския манастир, ме обхваща истински трепет. И няма как да е иначе, защото винаги си мисля за древната и тайнствена история на християнската обител, за десетките драматични събития, случили се тук. А и за значимостта на това място, защото заедно с Рилския и Бачковския, този манастир е третата в България ставропигиална обител, подчинена не на местния митрополит, а директно на нашия патриарх.

Началото на неговата история се губи в миналите векове. Според легендата основател е монах-отшелник, построил край буйния Осъм дървената църквица „Успение на св. Богородица”. Единственото писмено сведение се е запазило в написаната през 1835/1836 г. Манастирска летопис. Тя е сътворена от „някой си Огнянович” и там е записано: „Троянската обител води своето начало отпреди два и половина века, годината 1600”.

Повечето от изследователите смятат, че наистина светинята е основана в началото на ХVІІ в. Не са обаче малко и тези, които го отнасят още към епохата на Средновековието. Както е известно, през ХІV в. големият град Ловеч и околностите му се владеят от деспот Иван Александър, който после ще стане и цар на България. В прилежащата област са се намирали доста манастири, сред които и отстоящия на 4-5 км от Ловеч „Св. Богородица”, известен още като „Ястреб”.

Едно запазено предание свързва по интересен начин съдбата на тази обител с най-ранната история на Троянския манастир. То разказва, че по време на османското робство духовното средище е ограбено и опожарено, а всички монаси – избити. Спасява се само главната чудотворна икона на св. Богородица Троеручица. Тя не позволява на иноверците да се гаврят с нея, излита като ястреб изпод развалините и отлита към планината. Там спира под един орех и край водите на Осъма. Именно на това място богобоязливи люде създават Троянския манастир.

Тези косвени факти карат мнозина да мислят, че той през 1600 г. не е основан, а е възобновен след период на упадък и застой. Това правят именно оцелели монаси от манастира Ястреб. Към тази идея насочва и идентичността на храмовия светец-покровител на главните църкви – Божията майка.

Историята на Троянската обител през ХVІІ-ХІХ в. е изпъстрена с погроми и опожарявания, причинени от поробителите. Тя оцелява благодарение на родолюбивите си монаси и на спомоществувателството на будните жители на възраждащите се балканските села. Някъде през втората половина на ХVІІІ в. на мястото на първоначалната малка църква е построена нова и по-голяма, допълнително разширена в 1812 г.

Пак в тези времена в труднодостъпните хълмове източно от манастира е изграден скита „Св. Никола”, а около 1830 г. друг, посветен на св. Йоан Предтеча, в местността Зелениковец на 8 км в планината. Същевременно за да се отърват от попълзновенията на алчните гръцки владици в Ловеч, монасите на няколко пъти правят опити да издействат от Цариград самостоятелност на обителта. Такава най-сетне е дадена и през 1830 г. с нарочна грамота Вселенският патриарх обявява Троянския манастир за ставропигиален.

Обителта има изключително значение за съхраняване на националния дух не само в този край, но и в цяла България. Оцелели са редица ръкописни книги от ХVІІІ-ХІХ в., които са съставени и написани от тукашните иноци. Първото килийно училище е открито още преди три века. В него получават образование ранни възрожденци като Йосиф Соколски и Онуфрий Габровски. Последният днес е канонизиран, защото заради привързаността си към християнството в 1818 г. е обезглавен от турците на о-в Хиос. Друг известен местен монах е прочутият художник Лекитий, майстор на църковните щампи.

Апотеоз на бурния възход е строежа на нова църква и разширяването на жилищните крила, започнало през 1835 г. и продължило до края на ХІХ в. За да може да бъде осъществено мащабното строителство активно се включват като ктитори чорбаджии и богати занаятчии от Троян, Тетевен, Калофер, Копривщица, Карлово. Масивният каменен храм носи отново името „Успение Богородично”и е дело на майстор Константин от Пещера. Той е разположен в южния двор на манастира, сгушен сред високите дву-три етажни жилищни сгради с издадени навън дървени еркери. По план сградата е еднокорабна с централна част и широк притвор. От изток тя притежава характерните за епохата полукръгли конхи, а отгоре се извисява куполът. Интересен елемент е изписаната с фрески покрита галерия от запад, която продължава и до половината от северната стена. За ранния вид на храма може да се съди от една щампа от 1839 г. и от описанията и рисунките на унгарския пътешественик Феликс Каниц.

Троянският манастир е особено ефектен с представителните си жилищни крила. При реконструкцията от 30-те години на ХІХ в. майстор Петър строи и западния корпус. До него през 1865 г. майстор Иван от Млечево издига кула-камбанария на 4 етажа. На втория етаж е оформен параклис, посветен на българските и славянските учители, светите братя Кирил и Методий. Северният двор и верижните стопански постройки са създадени вече в началото на ХХ в.

Монасите на Троянския манастир никога не губят връзка с обикновените миряни. Те живеят с проблемите на народа и помагат не само за духовния подем, но и за националното освобождение. В обителта намират убежище хайдутите, а през ХІХ в. и организаторите на националната революция срещу поробителите.

Левски основава тайния комитет в Троянския манастир

Документално е известно, че през 1872 г. в обителта идва лично Апостолът на свободата. Той основава именно тук революционния комитет за Троянския край. По време на Априлското въстание пък в една от килиите воеводите Панайот Волов, Георги Икономов и Тома Хитров кроят тактиката и стратегията си.

Последният дом на дядо Максим

На 9 ноември 2012 г. в Троянската обител с тържествена церемония бе погребан починалия на 98-годишна възраст български патриарх Максим. Видният духовник започва своето служение като послушник именно тук, а после ръководи Българската православна църква цели 41 години.

Автор: Проф. Николай Овчаров

https://trud.bg/

Основан е около 1600 година (игумен Калистрат), възможно и преди това. Преданието говори за монаси от Атон, които отиват във Влашко със светинята на манастира – чудотворната икона на Богородица Троеручица, която е копие на старата чудотворна икона в Хилендарския манастир (XIV век). Троянският манастир бързо се разраства. Много скоро са издигнати дървена църква, посветена на Рождество Богородично, монашеско жилищно крило и малка гостоприемница. Не след дълго обаче, по времето на игумена Калистрий от Ловеч, манастирът е разгромен от турска банда. Самият игумен е посечен.

През първата половина на XVIII век манастирът отново се разраства и замогва икономически. По това време в него започва да функционира и килийно училище, което след 1765 година, когато е поето от даскал Никола Върбанов, става все по-известно. По същото време игуменът Христофор, родом от Сопот, осъществява първите по-големи строежи в манастира. Той издига някои нови сгради и стяга дървената църква, а в 1771 година изгражда и водоснабдяването му. Около 1780 година един друг сопотчанин – игуменът Пахомий организира изграждането на нова, вече каменна съборна църква.

В един манастирски летопис, съставен през 1835 година е отбелязано: „Начало битието на Троянската обител бе подир много години откакто падна българското царство. Яви се един монах, българин, неизвестен под име. Дойде неизвестно от коя покрайнина, засели се в пустинята планинска заедно с единствения си ученик. И като съгради за себе си една проста хижа и като пребиваваше в нея не малко години, той стана известен на простия народ в този край.“

В началото на XIX век манастирът е вече доста голям. Жилищните корпуси, които обграждали двора са двуетажни и дори триетажни – нещо изключително рядко за епохата. В северозападния ъгъл има жилищно-отбранителна кула. Повечето от тези сгради са построени от Паисий, който след 1785 година е игумен в продължение на цели 32 години. Негово дело е и изграждането в края на XVIII век на манастирския скит „Свети Николай Чудотворец“, източно от манастира. Един от следващите игумени – Партений издига в 1820 година нов ограден зид, но видинският Дервиш паша го обвинява, че гради крепост в помощ на Ипсиланти и той е хвърлен в Ловешкия затвор за няколко месеца. На 4 декември 1830 година след продължителни постъпки от страна на клира Троянският манастир е признат за ставропигиален, пряко подчинен на Цариградската патриаршия.

В 1832 година Партений изгражда нов, втори скит „Свети Йоан Предтеча“, получил и името „Зелениковец“ от местността, където е издигнат. Още през същата година са събрани дарения и за построяване на нова съборна църква. Главни дарители са х. Петър Балюв от Троян, Спас Маринов, Стоян Чалъкоглу Бейликчи от Копривщица, х. Михаил от Тетевен и Пенчо Попович от Трявна. Султанският ферман за този градеж е издействан с помощта на Стоян Бейликчи едва през март 1835 година. Съборната църква е построена на мястото на по-стар храм от известния възрожденски строител Константин от Пещера. Тя е осветена на 6 август 1835 г. от митрополит Иларион Търновски в чест на Успението на Пресвета Богородица. През 1847 – 1848 година тя е украсена със стенописи от Захарий Зограф, който оставя на северната вътрешна стена в църквата ктиторски портрети и своя автопортрет, както и композицията Колело на живота върху северната външна стена. В началото на ХХ век тя е прерисувана от казанлъшкия художник Петко Ганин. Строителството е върху терен, намиращ се на около двадесет метра северно от старата църква, в зоната на манастирското гробище. Затова в субструкцията на сградата, под олтарния тракт е оформено засводено костохранилище.

Пететажната манастирска кула със звънарница е дело на майстор Иван (Йонко) Стойнов Камбуров от Млечево (1866 г.). Съборените ѝ части (1898 г.) са реставрирани през 1987 г. Жилищните корпуси на Троянския манастир са изградени от дърво във възрожденски стил.

Васил Левски основава тук частен революционен комитет. Манастирът не участва пряко в Априлското въстание, защото в него са настанени турски части. По време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. монасите и околното население подпомагат отряда на генерал Павел Карцов при прехода на Балкана.

wikipedia