18.05.2024

Димитър Арнаудов подписва конституцията 1991 г

„Държавата се явява консолидиращият център на това, което трябва да стане оттук насетне Пътят е един – взаимно зачитане! Толерантността обаче трябва да бъде свързана с въпроса за отговорността…“
Д. Арнаудов
– Представете се, ако обичате…

– Роден съм в град Кърджали. 40- годишен съм. Женен съм с едно дете. Работя като старши преподавател по история в Учителския институт в града. Безпартиен съм.

– Двете общности в Кърджали наистина ли живееха идилично преди събитията от 1984 г. ?

– Мисля, че за идилия не може да се говори. Преименуването от 1984 г. по същество беше една много сериозна грешка.

Няма какво да си кривим душата. Между нас имаше една толератност в отношенията. Имаше взаимно зачитане между нас, ходехме си на гости. Тези остри проблеми тогава не се чувстваха. Имаше дори случаи на приятелски отношения. Моят съсед е мюсюлманин и с него сме в добри отношения.

Сега обаче налице са резултати от една много силна пропаганда и не случайно в днешно време може да се говори, че има трайно формирано турско националистическо самосъзнание, което според мен ще е най-голямата бариера за консолидирането на нацията.

Този факт е много тревожен и той не може да се търси само във възрастовата особеност. Има и младежи, има и възрастни хора, които са с такова самосъзнание. Проблемът тръгва от техните лидери, които може да не изразяват пред тях всичките си идеи, но са уважавани хора и те са готови да ги последват.

Как виждате бъдещето след приемането на Декларарцията по националния въпрос от Народното събрание ?

– Това е най-сложния въпрос. Ако всички са искрени и стъпят здраво на тази декларация, ще трябва да се разбере, че всеки трябва да изхожда от общонационалните интереси на България.

Държавата се явява консолидиращият център на това, което трябва да стане оттук насетне. Пътят е един – взаимно зачитане! Толерантността обаче, трябва да бъде свързана с въпроса за отговорността…

ДИМИТЪР АРНАУДОВ – 18.01.1990г.
из „Време на Преход“

ТРОТИЛЪТ на мината (турски въпрос…..)

„Масовата кампания по преименуване на помаците през 70-те години дава увереност на режима, че преодоляването на съпротивата на населението и последвалото поне външно примирение са достатъчно добра основа, на която да се опре следващата фаза на „пълзящото“, този път окончателно приобщаване.

След временното отстъпление към средата на 60-те години следва преосмисляне на опита, средствата и възможностите за нова смяна на имената, този път на всички българи мюсюлмани.

В контекста на „единната социалистическа нация“ и инструментализирането на историята за конкретни политически цели фиксацията на властниците върху мюсюлманските имена напомня автосугестия за лекуване на следите от травматичното османско минало.

Доминиращата историографска версия за ислямизацията като акт на брутално имперско насилие, която се преплита с фолклорното възприемане на „чуждата вяра“ („турската вяра“), за пореден път обосновава средствата.

Мотивите на властниците не са еднозначни и повдигат редица въпроси, но е безспорно, че в идеологическия код на мислене на архитектите на тази кампания „възстановяването на историческата справедливост“ е резонно да бъде осъществено чрез действия и въздействия, сходни с начина, по който те си представят, че някога е протекъл ислямизационният процес.

На тях обаче е придадено значението на исторически, политически и идеологически легитимни, натоварени с положителния знак на приобщаването в противовес на трагичното откъсване от „българската народност“ на цял неин и само неин компонент.

Така повече или по-малко насилствените действия се оправдават като най-ефикасния и навременен начин да се сложи кръст на вековете, в които двете българоезични общности са живели разделени.

Редица въпроси биха могли да бъдат поставени и около поведението на самия обект на въздействие, съответно – следваната стратегия на централно и местно ниво.

Сред тях най-важен е защо предишните мероприятия на режима, като борбата срещу мюсюлманската религия, „паспортизацията“, дори крайно унизителното „разфереджаване“, не срещат такава яростна съпротива, на каквато се натъква кампанията по смяна на имената както през 60-те, така и през 70-те години? Очевидно името като код е от решаващо значение и се възприема като един от малкото все още публични маркери на идентичността, което се осъзнава и от двете страни в конфликта. Защо всъщност това е така?

Част от отговора на този въпрос се съдържа в продължаващото да доминира религиозно съзнание сред голямото мнозинство от помаците. Както вече стана дума, тук централно място имат ирационалните представи за греха, изкуплението и спасението, тяхната функционална връзка със задгробния живот.

Изключително устойчива в тази връзка е вярата, че на третия ден преди Рамазан байрама – на т. нар. Кадър геджеси, Всевишният записва срещу всяко име съдбата на човека през следващата година. С други думи, новото име лишава съответния човек от късмета му на земята.

С още по-тежки последици за вярващия човек е отнемането на мюсюлманското му име на оня свят. В кораническите представи всеки покойник се представя пред Аллах с името, с което е живял, и по него той прави последна равносметка за делата му.

Поради това новото име, дадено на вярващия човек, го лишава от надеждата, че дори и праведно да е живял, ще може да попадне в дженнета (рая). Нещо повече – религиозните мюсюлмани вярват, че така душата няма да бъде разпознаваема нито за мюсюлманския, нито за християнския съдник и ще бъде обречена вечно да се скита между двете вери и двата свята, без да намери покой.

Втората важна причина за решителната съпротива срещу тази политика е свързана с обстоятелството, че мюсюлманската именна система, както впрочем и всяка друга в традиционното общество, отразява цял комплекс от древни вярвания и стереотипни представи.

Като носител на историческа информация тя обединява миналото с настоящето и бъдещето както по отношение на отделната личност, така и на целия род и дори селище. Особено що се отнася до родовите (превърнали се в отделни случаи и в селищни) имена, предаването им през поколенията ги превръща в своеобразна памет за предците, култът към които е изключително широко развит.

Властите също така отчитат факта, че част от именната система постепенно е преминала в пласта на тюркската (тюрко-арабската, „не-българската“) топонимия. Поради това в цялата страна тя е обект на систематично изличаване и преименуване още след Освобождението, но особено всеобхватно след 1934 и 1944 г.

Същевременно обаче славянските родови и селищни имена сред помаците в Родопите и Ловешко са обичайният аргумент за „единния им корен“ със съседите християни.

При избора на личните имена мюсюлманите в много по-малка степен се влияят от името на съответния дядо или баба – практика особено застъпена при българите християни. В мюсюлманската традиция волята на родителите и особено фатализмът при избора на лично име заемат много по-важно място.

Поради съвместното съжителство с християните обаче, още преди самата кампания по преименуването, „кръщаването“ на името на дядо или баба започва да получава популярност и сред мюсюлманите.

Третата причина е свързана с възприемането (и самовъзприемането) на индивида като част от локалната общност именно чрез името. Такава е нормативната практика, определяща тази важна връзка. Неизменно част от изследователите акцентират върху идентификационната функция на името.

Според тях то не само индивидуализира личността, но едновременно представлява свидетелство за мястото й в социалната йерархия чрез реалната или символична връзка с останалите носители на конкретното или сходно друго име.

Тази социализираща функция подчертава и Ив. Хаджийски. Според него името представлява пресечна точка „на представи, чувства, мисли със значение както за самосъзнанието на носителя му, така и за отношението на другите към него“.

Според дефиницията на П. Бурдийо, името е видимото удостоверение за идентичността на съответния носител в социалното време и пространство. Същевременно собственото име легитимира и основанията за последователните проявления на индивида в него.

Така биологичният индивид получава устойчива и трайна социална идентичност във всички възможни полета, в които се намесва като субект, с други думи, във всички възможни негови истории на живота.

В тази връзка Джемиле Ахмед акцентира върху способността на името – реална или въображаема – да пренася информация от един свят в друг и от поле в поле, описвайки по този начин и свойствата, личните качества на индивида.

Последното се намира в пряка зависимост от заемащата важно място в представите на традиционния човек т. нар. ритуално-харизматична функция на името. Става дума за неговата апотропейна роля срещу зли сили (покровителственото му, магическо предпазно значение).

В контекста на установените локални различия в нагласите и реакциите, в степените на „приобщеност“ към официалната линия, на мимикрия и дихотомия между публична и неофициална сфера, а също на поколенческо и индивидуално равнище, всички тези функции, значения и характерните за традиционната култура номинационни практики, не се осмислят по един и същи начин от българите мюсюлмани във времето, за което става дума.

От друга страна, те съществуват в съзнанието (и по-устойчиво в подсъзнанието) на тези хора като цялостен комплекс, който мотивира активното масово противопоставяне срещу кампанията. Натискът реактивира значението на традиционните имена като символ на застрашената религиозна идентичност и въпреки „общия родов корен“, език и културните сходства, съпротивата се оказва безпрецедентна и изненадваща за властите.

На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение да продължи работата по подобряването на социалния статус на българите мюсюлмани и същевременно да се пристъпи към смяна на имената.[Кампанията започва още през същата година в Смолянско и през 1971 и 1972 г. се разпростира на изток – в Маданско, Рудоземско и Златоградско, и на запад – в Девинско и Доспатско.

Следва се вече отрепетирания сценарий – чрез същите „групи за натиск“, използвани по време на „разфереджаването“ и при безуспешния опит от 1964 г. В тях почти неизменно присъства учителството – както т. нар. „местни кадри“, така и привлечените от дребните привилегии специалисти от вътрешността на страната, щатни и доброволни партийни, ОФ-работници и пропагандисти, цивилни и униформени милиционери и пр.

Както изрично се подчертава в решението на Секретариата, би трябвало да се спазва смятаният за идеологически легитимен „принцип на доброволността“ – поне там, където той е в състояние да даде резултат.

На много места в Централните Родопи, и по-специално в Смолянско, кампанията протича сравнително безболезнено и при отчетено позитивно отношение към нея главно на средното и младото поколение.

Образно казано, тя се развива лавинообразно – първо поддава най-горният пласт, който започва да „тежи“ върху тези под него. От своя страна поддалите се впоследствие, поради гъсто преплетената мрежа от семейно-родствени и междусъседски връзки, сами се превръщат в „тежест“ за най-упоритите и устойчиви членове на локалната общност.

Това ускорява процеса, но същевременно увеличава разрушителната му сила и последствията за най-твърдите привърженици на традицията. След лавината те или са напълно смазани в буквалния смисъл на думата и/или са отхвърлени като непотребни отломки в периферията на социума, гледани враждебно както от властта, така и от онези техни съселяни, които не са били като тях.

Това повсеместно е съдбата на активно съпротивлявалите се личности, което не означава, че в местата на масово и твърдо противопоставяне репресиите не постигат обратния ефект. В много от донесенията на Държавна сигурност и други документи се съдържа и информация за прояви на солидарност с членове на общността, които се намират по затвори и лагери.

В някои селища това са новите, неофициални герои, алтернативни на стереотипния образ на социалистическия ударник или поборник от недалечното минало. В някои селища почитта към тях се изразява в колективно подпомагане на семействата им.

Разбира се, в годините след падането на комунизма част от активно противопоставялите се през 70-те години станаха обект на стилизация в местната устна традиция, други герои бяха изобретени независимо от противоречивата им позиция или лична съдба, превръщайки се в част от новите пропагандни и политически внушения.

Кампанията по смяна на имената (1970–1974 

Алексей Кальонски 

– А има ли случаи българските мюсюлмани да се разграничават от войнстващите и пантюркиски изказвания на Анкара ? Не следва ли те да го изявяват недвусмислено?

– Те трябва да се разграничават от Анкара. Лидерите на тази част от българския народ, които ще водят хората, носят голяма отговорност. Единението на българския народ може да се постигне на базата на общодържавните български интереси.

А тези интерес изискват, когато някъде се вдигат лозунги, насочени срещу България, или подстрекават мюсюлманската част от населението, както самото население, така и неговите лидери да имат ясна позиция.

Към кого се ориентират – към тези, които вдигат антибългарски лозунги, или към родината? За мен чрез това може да се покаже добронамереността им. Защото България е наша Родина. Нашите деца, внуци, правнуци, ще продължават да живеят на тази земя.

Затова интересите на всички се заключава в едно – България да процъфтява! Пред всеки да има еднакви възможности в едно демократично общество.

ДИМИТЪР АРНАУДОВ
интервю за в. „ Народна армия”,
публикувано в брой 12353 от 18.01.1990 г.
„ Изпълни с думи своите безпокойства и направи публични мислите си за тях…” Подписването на Конституцията от 1991 г.

 

“ То по-ражда разбирания за случилите се вече неща, заменящи
знанието с опит. За действителност, от която вестникарски изрезки са набъбвали, но отраженията все още носят огорчения от неразбиране на начала и последици. Сега, тя вече е минало. Единственото основание за т р е з в разбор на правени във времето анализи и оценки.
За да се сложи някаква граница за бягства от заблуждения, че неведението ни прави спокойни. Изисква го истината, неподбираща за своя опора умствените качества на човека, а природната му вроденост да съществува върху нея. Именно тя ни подсказва, че и разумът има последна стъпка да признае, че безкрайно много неща надхвърлят възможностите ни. Иначе, как щяхме да вярваме в свръхестественото, което обаче, не е поле на политиката ? До него, Ние смъртните, нямаме достъп…..
Д.Арнаудов