23.04.2024

Понякога един ден е по-богат на събития и емоции от цели месеци, или години.
Вчера бе събота. Ден за почит към умрелите, неизменно спазван години наред в осиротялото ни семейство. Особено към трудно прежалимите. Малко преди пладне сме в гробищния парк на гроба на загиналия ни в ПТП син. На порасналото ни, но не помъдряло момче. Цели седем години преди злополуката, бе фучал с моторите си по пътищата на страната ни. След задължителната суетня по паленето на свещи, поливане на цветята и измиване на паметника и плочника около гроба, сядаме на пейката със съпругата и се отдаваме на тъжните си размисли, започващи с вечното „АКО”. Уви не намираме утешителния отговор. След като целуваме образа му в черния гранит на паметника, се отправяме към колата ни. Настанявам се зад волана и изчаквам съпругата си да се настани до мен. В това време зад нас спира кола. За наша приятна изненада, от нея слиза приятелката му, която оцеля при катастрофата, в която бяха заедно преди 6 години. С нея е и съпруга и, приятел на загиналия ни син. От няколко години живеят в чужбина, заедно с малката си дъщеричка. Винаги, когато си идват в родния град, посещават и гроба на скъпия си приятел, за да му отдадат почит. След радостните възклицания и прегръдки, забелязваме, че тя е отново бременна. Радостното събитие е за края на ноември. Независимо от тежките физически и психически травми от катастрофата, тя се бе решила отново да дари живот. Преди да си тръгнем, тя сподели нещо със съпругата ми, след което се прегърнаха, а тя влезе в колата разплакана. Потеглихме, а те останаха до гроба. Попитах:

– Какво ти стана, защо се разплака. Обикновенно се държиш…

– Знаеш ли какво ми каза, миличката? „Дойдох на гроба му, за да благослови от отвъдното бъдещата ми рожба.” Направо онемях…

Разстроен, с усилия се концентрирах върху пътя, но се прибрахме благополучно.

Същия ден в ранния следобед, приятел на покойния ни рокер ме бе поканил да отскочим до къмпинга на р. Камчия. За да придобия непосредствени впечатления от събитието, което описвах в книгата си „Балада за младия рокер”, посветена на сина ми, но по разказаното от него и приятелите му. Всъщност, написаното в книгата е своеобразно предупреждение за избягване на рисковете в опасното им хоби и за това какви страдания се причиняват на близките, вследствие на трагичен инцидент.

В мотористките сайтове на Интернет от дълго време присъстваше покана за посещение на рокерския събор на Камчия, организиран от варненския мото клуб „Братя на вятъра” за периода 29 август – 02 септември 2012 г. С колата на Симчо за около половин час пристигнахме в къмпинга. По пътя попътно и насрещно се разминавахме с множество мотористи, каращи соло, или с приятелки, плътно прилепнали зад тях. Междувременно той сподели, че сбора е помрачен. Само преди часове в 1.30 ч. след полунощ, 19 годишен младеж от кв. Виница, на връщане от къмпинга за Варна не е успял да вземе завой и се е блъснал в дърво непосредствено преди излизането на главния път. Загинал на място. Огледа е направен на разсъмване.

На входа на къмпинга имаше пропуск и на маса до бариерата бяха подредени купчини от книжката ми, джобен формат, която се раздаваше безплатно на пристигналите с коли и мотори, заявили и платили престоя си.

На пропуска се разпореждаше млад мъж в инвалидна количка. Запознаха ме с него. Казваше се Людмил. Бил тежко ранен в ПТП в самия център на Варна преди 3 години. Благодарение на солидарността на мотобратството и финансовата подкрепа на някои бизнесмени беше се взел в ръце и както е модерно като израз, беше се „социализирал”. Доколко? Той си знае сам… Докато говорехме, с луксозна открита кола с десен волан, пристигна рок-динозавърката Милена, изпълнителката на култовата песен „Неам нерви…”. На шега попита, дали ще я пуснат. Приветствана възторжено, се насочи към вътрешността на обширния къмпинг.

Придружен от Симеон, направихме продължителна разходка из огромния рокерски бивак. Стотици палатки, около които се бяха скупчили младежи и момичета. Бунгалата също бяха препълнени. Някъде димяха скари. Павилиона „Скара-бира” едва смогваше да изпълни поръчките на дългата редица, изгладнели от плажа млади хора. А околовръст – умопомрачително разнообразие от мотоциклети – от откровени трошки, до супер скъпарски, струващи цяло състояние. Болшинството от тях, надхвърлящи стойностно в пъти обикновенна кола „секънд хенд”. Открити и закрити павилиони с принадлежности и аксесоари за мотори, триколки, КТВ – та и каквото си помислиш от този сорт, както и наше и вносно специално облекло – якета, комбинезони, гащеризони, кубинки, ботуши… Каски, включително и модерните тип „германска” на Вермахта от втората световна, даже и с рогове. А чешитите, като че ли българското издание на американските „Ангелите на ада”. Татуирани, като индианско племе, преди сражение. С дълги под раменете коси, някои вързани на опашки, други от модерните „Банда голи глави”, всъщност бръснати глави, с мустаци, бради и направо голобради момченца. Повечето с черни забрадчици с емблема на клуба на челото, вързани по пиратски зад тила. Облечени с кожени якета или жилетки, с щамповани емблеми на клубовете си, а други направо с оригинални американски и европейски. С кожени панталони, дънки, шорти, а други голи, само по бански. Жените не отстъпваха по екзотичния си дизайн от мъжете. Болшинството от тях с татуировки, пиърсинг и всякакви метални значки, еполети, дрънкулки. Страхотна менажерия! Почти като сбор на хипита в Уудсток. За ужас на бивши и настоящи полицаи, даскали, моралисти и подобните им.

Срещнах няколко познати момчета от приятелите на сина ми. Запознаха ме с доста други. На покритата естрада се качиха музикантите за загрявка и взеха да дънят рок на китарите. Рояк дечица се скупчиха отпред. Подскачаха, боричкаха се и се заканваха на всички с рок жеста „дяволски рога” с щръкналите показалец и кутре на пръстчетата си.

Изведнъж се чу страшна тупурдия и на плаца се сбиха жестоко две групи с различни емблеми на якета и фланелки. Яки като бичета, само дето не ровеха с копита под себе си. Продължил няколко минути здрав „таркал”, при което повечето присъстващи се отдръпнаха на почетно разстояние, понесли маси и столове, за да не влязат в употреба при схватката и да ощетят заведението. По куражлиите се вклиниха да ги разтървават, като някои в суматохата отнесоха здрави тупаници. След продължителни кандарми, „босовете” на двете групи седнаха и им поръчаха бира, за да се разберат „по мъжки”. Само дето не им предложиха „лулата на мира”. На разбираемия ми потрес ми обясниха, че групата от яки момчета, осъществили агресията са последователи на „Ангелите на ада” и често правят подобни зулуми, защото не ги пускат по сборовете, знаейки табиета им. Облечени като останалите, в един момент, като Ботевата чета, превзела кораба „Радецки” се преоблекли в идентифициращите ги униформи – якета и фланелки и предприели атаката. Всъщност преговорите бяха за това, дали да останат в лагера.

Неволно, картината предизвика асоциации с излъчвани по „Animal Planet” кадри от африканските резервати. Независимо, че съдбата, в ролята на лъвовете от прайда бе отнесла в отвъдното екземпляр от стадото, след кратко суетене за асимилиране на случилото се, стадото продължава хода си, като пътьом, продължаваха боричканията за надмощие на групите в него. И тогава ми дойде просветлението:

ЗА ТЕЗИ, КОИТО ВЪРВЯТ СРЕЩУ СЕБЕ СИ СПАСЕНИЕ НЯМА!!!

След около час, на свечеряване, разбрах, че Людмил /Люси/ се прибира с колата си към града. Симчо му помогна да се настани зад волана и сви количката. Поставиха я в багажника. Пътувахме двамата. Двайсетина метра, преди разклона за главния път той ми посочи злополучното дърво с мощен дънер. По пътя ми разказа историята си и перипетиите по наказателното и гражданско дело. Все пак е получил обезщетение, тъй като е бил от изправната страна. Не любопитствах излишно, тъй като процедурата ми бе до болка позната. И още нещо, което ме потресе. Беше връстник на сина ми и двамата в един набор, но служили на различни места. Остави ме пред дома. Разменихме телефони и мейлове. Сбогувахме се. Мислено го благослових. Приех го като свой син. Влизайки в къщи се разплаках. А животът продължаваше…

Ето и сухата информация за случилата се през деня трагедия.

РОКЕР СЕ РАЗМАЗА С МОТОРА СИ И ЗАГИНА

Поредният пътен инцидент отнел човешки живот

цитиран от БЛИЦ.

„Голямата трагедия с фатален край е станала тази нощ на пътя за Камчия, по всяка вероятност мотористът се е връщал от рокерския събор в Камчия. Млад мъж е катастрофирал с мотора си и е загинал почти веднага от нанесените травми при удара. Според запознати, младежът се е връщал от рокерския събор, проведен на Камчия. Една жена, станала неволен свидетел на трагичния пътен инцидент, споделя само тридесет минути след зверския удар, че къщата й е близо до мястото, където мотористът е намерил смъртта си. След жестокия удар тя разказва, че е чула мъж, който да вика и да плаче. Веднага съпругът й се втурнал да занесе вода на пострадалия. Очевидката допълва през сълзи, че чула всичко, заключила входната врата и не погледнала към мястото на катастрофата.

Все още се изясняват фактите около този трагичен инцидент. Ще се уточняват и причините, които да довели до поредната жертва, която пътищата на България вземат ежедневно.”

И част от коментарите за тази трагедия:

Гледам все разбирачи сте се събрали. Лека му пръст на момчето!!! За разбирковците: на този път всяка седмица стават катастрофи с жертви стига сте плюли. Такива неща се случват. Уви, малко повече внимание никога не е излишно, има много фактори които насърчават това да се случва .

А защо да пазим мотористи, които летят между колите с 200 км/ час и сами не се пазят?! Те стават винаги причина за катастрофи и недай си боже да попаднеш на колона от мотори …

Поемайте си риска на магистралата като карате, а не по второкласни пътища и в града. На магистралата към София ако искате и с 300 км/ч карайте. Защото след този инцидент по чудо няма други пострадали и загинали. Олигофрен съм бил, ама утре ако недай си Боже някой ваш близък бъде убит от някой ваш колега, надали ще говорите същите приказки. Нямало кой да ви пази, аз ли да ви пазя, като вие не се пазите?! Карам автобус и ми дреме на оная работа, че ще се нахлузи някой мотор в мене, голяма работа, че огънал две ламарини, тежко ви на вас, дето сте на моторите!

Като за начало съболезнования на близките и семейството на момчето! А тези, които оплюват, бих ви казала едно, с кола стават също толкова много катастрофи, дори по – тежки. А на г-н Георги Славчев бих казала, че „сулю и пулю“ се качват и на коли, докато моторите са страст и оправдавам хората които ги карат, то „сулю и пулю“ в кола – не! Засрамете се от коментарите си!

Ужасно е! Днес погребват момчето. Пълно е с хора облечени в черно, които носят цветя. Камбаната на църквата не спира да бие. Не искам да съм на мястото на родителите му. МИСЛЕТЕ КОГАТО СЕ КАЧВАТЕ НА МОТОРИ, ДЕЧИЦА! ЖИВОТЪТ Е КРЕХЪК, И СЕ ГУБИ ЗА МИГ !

СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg