13.06.2024

Здравейте съграждани, сънародници, копейки, рубли, долари, центове, еврà, левове и обикновени жълти стотинки!

Любознателен човек съм и обичам да изучавам хората. И себе си.

От прегорелия миниатюрен дебат (Искам да ме питат – част 1), отчетливо стана ясно, че болшинството от хората, запознали се с него, желаят паметникът Альоша да оцелее.

Да остане на мястото си. Да бъде съхранен и запазен.

Не знам дали е редно или ще навреди. Никога не бих твърдял, че съм наясно. Никога не бих парадирал с всезнание.

Не настоявам да стане на моето, а да се случи това, което мнозинството иска. За добро или за лошо.

Не познавам по-справедливо решение от това. Всичко останало считам за нечестно, неморално и нехуманно.

Предимството в декоративния дебат не бе с болшинство, а направо с абсолютно мнозинство.

Подозирах този категоричен резултат, но от дете съм учен да питам. Да се интересувам. Да се съобразявам. Да внимавам и пазя достойнството и честта на опонента.

Все пак крайната цел е да постигнем нещо добро. Безброй пъти все така се залъгвам…

Просто ми се иска да ги накараме да ни питат!

Злото винаги ще печели. Такъв е сценарият. Така е устроен животът на човека. С изключение на малките победи на доброто. Те имат голямо значение. Надявам се, че един ден ще наклонят везните…

Рядко се срещам с хора, но винаги ми е било важно да знам, че на човеците им е добре.

Стигнах до извода, че отстраняването, премахването или демонтирането на паметника Альоша ще причини повече сътресения в нашето общество, отколкото ползи. За пловдивчани със сигурност.

С ръка на сърце мога да заявя, че ако резултатите сочеха обратното, доброволно щях да положа труд в процеса на заличаване на статуята.

В името на същото общество.

Щеше да ми се плаче, но хората са ми по-важни от личните ми предпочитания и страдания.

Ако страдам, страдам само аз – ако се радвам, радва се за целия народ…

В момента демонстрирам лицемерие…

Никога не бих участвал в разрушаването на паметника Альоша. На какъвто и натиск да съм подложен. Не мога. Не ми идва отвътре.

Ненавиждам сегашния политически строй в Русия и щетите, които той нанася на толкова много хора, но няма да мога. Ненавиждам и политическата система, в която израснах. Причинила ми е много неудобства.

Няма обаче да ми е по силите да му посегна. На паметника на раздора. Просто не го свързвам само с лошата страна на монетата.

Вероятно съм глупав, наивен, неук.

Описвам какво чувствам. Не твърдя, че съм прав. Не ми се вярва, обаче, всички вкупом да грешим.

Дискусиите са важни. Дебатите тоже. В началото бе словото!

Направих си изводи. Създадох си впечатления. Не съжалявам, че публично заявих желанието си да бъда питан. Не да спася някой или нещо, а само да ми бъде зачетено мнението.

Детайлно се вгледах и в двата вида предпочитания:

  1. Повечето хора не желаят Альоша да бъде ликвидиран. Вижда се черно на бяло. Тези потребители изтъкнаха своите аргументи. Исторически и емоционални. Повечето от тях, изразиха мнението си овладяно, премерено, грамотно, сдържано, възпитано. Те изказаха становище и се отдръпнаха. По-голямата час от тях. Това ме кара да им симпатизирам.
  2.  Една значително по-малобройна формация от профили, поддържа категоричното мнение, че паметникът Альоша незабавно трябва да бъде унищожен.Ще ми бъде трудно да пресъздам атмосферата, която те създадоха. Ятото, въоръжени с грабливи изразни средства, нервно оплетени в коментари. Нажежена до кървясало, неуравновесена, истерична, натрапчива, злоблива.

Много от този тип интернет лешояди прикриват своята идентичност и самоличност. Не показват истинските си лица и действителни имена. Грубо, нахално и цинично водят споровете си.

Осъзнавайки, че са малцинство, те решиха да сложат своя гневен и инатлив отпечатък под всеки коментар, който бе дръзнал да изкаже теза, противоположна на тяхната.

Пролича, че изобщо не им е важно какво мисли другият. Опонентът. Личното им мнение е единственото меродавно, а останалите са глупци неразбрани.

Ако изтрием всички останали писмени мнения и оставим само техните коментари, дебатът ще е с привкус на спор, монолог, воден от изтрезвително заведение и такова за психично болни анонимни пациенти.

Исторически лаик съм. Няма спор. От малцинството, обаче, придобих стабилни познания.

Различни и революционни.

Разбрах, че за всичко съм бил лъган. Проблем с Турция ние българите никога не сме имали. Те са ни подкрепяли и образовали.

Руснаците са дошли, за да ни скарат. Турците не са имали претенции към нас, но ние така или иначе сами сме щели да се освободим. Било е въпрос на дни. На часове. На минути.

Османците сами щели да отстъпят дори. Руснаците не ни направили услуга, а направо ни отчуждили от съседите. Нямало е братушки, а авери.

Остана ми питане, но вероятно ще е за по-късно. Левски и Ботев излиза, че са били обикновени скандалджии. Но може би те не са се карали с турците, а са създавали революционни комитети против предстоящото навлизане на руснаците.

Хитлер пък се оказа художествена измислица. Нацизмът и фашизмът били извадки от фантастична сага, създадена от руски режисьор.

Тези, които сега искат Альоша да го няма, желаят свобода или смърт. Паметникът им пречи на прогреса. Те нямат намерение нищо да строят, но имат фетиш към разрушенията. Това пак си е работа…

Никога не съм симпатизирал на агресивните всезнайковци. И винаги съм знаел, че най-силно викат най-безсилните.

Загубилото дебата малцинство не е съставено от хора, които са ми безразлични. Не искам да страдат. Желая да не спират да градят демокрацията дори и след като стане ясно, че паметникът Альоша ще продължи мирно да съществува.

Диалогът е важен. Мнението на мнозинството не е редно да се замита под калдъръма.

Всички искаме днес да е по-добре от вчера, а утре да ни е по-приятно от днес.

Тази и подобни свади се разравят по команда. Политиците натискат бутона и насъскват избирателите да се душат.

Злото едва ли ще бъде победено в този свят, но вярвам в това, че точките на доброто един ден ще бъдат отчетени.

Това е снимка от моя абитуриентски бал. Единствената, която имам. Чакаме изгрева. Тогава нямаше „юлска утрин“. На тепето сме. До Альоша.

Неутрален и независим, но пристрàстен към наивната правда ваш К. И. К.

Константин Кацаров  – Автор