За литературният паразитизъм на Георги Господинов и за естетиката на стила му
(по повод 83-та му сорос награда)
В съвременната българска литература битува един медиен мит – този за абсолютната оригиналност на първия ни носител на наградата „Букър“.
Когато обаче свалим очилата на академичното преклонение и погледнем фактите с хладнокръвна критичност, лъсва една неудобна истина.
Георги Господинов не е измислил нито едно автономно заглавие и нито един автентичен голям сюжет в кариерата си.
Неговият творчески метод не е раждане на нови езикови светове, а е класическо интелектуално рециклиране.
Той работи като кукувица в гнездото на колективната памет – изчаква даден културен феномен, заглавие-марка или езиково клише да се утаят в съзнанието на хората, влиза в тях, подменя една дума и ги пребоядисва като свои.
Равносметката е смазваща: 100% от заглавията на книгите му паразитират върху чужд труд, исторически маркери или административни шаблони.
Читателят бива подсъзнателно излъган от фалшиво чувство за сигурност и познатост, още преди да е отворил първата страница.
ЧАСТ I: Фасадата. Пълният регистър на откраднатите заглавия
1. Големите романи: Износените матрици
* „Естествен роман“ – Директно паразитиране върху заглавието на съветската кинокласика на Елдар Рязанов „Служебен роман“ (1977) и традиционния жанров шаблон „Сантиментален роман“. Постмодерен оксиморон, стъпил наготово върху чужда популярност.
* „Физика на тъгата“ – Механично копиране на утвърденото философско понятие „Метафизика на тъгата“, комбинирано със структурата на епохалния труд на Робърт Бъртън от XVII век „Анатомия на меланхолията“ (и по-късната „Анатомия на деструктивността“ на Ерих Фром). Трикът е просто отрязване на предвечната представка „Мета-“.
* „Времеубежище“ – Заглавието не съдържа никаква поетична инвенция. То лежи изцяло върху гърба на сивия военно-административен термин „бомбоубежище“ (или германското Luftschutzkeller). Господинов просто подменя военната заплаха с времева, за да спекулира със страховете на съвременния човек.
* „Градинарят и смъртта“ – 100-процентово плагиатство на вечния ренесансов и бароков арт мотив „Смъртта и момичето“ (познат от платната на Ханс Балдунг Грин и прочутия струнен квартет на Франц Шуберт), както и от знаменития филм на Роман Полански “Death and the Maiden”. За българския контекст заглавието безогледно изсмуква и енергията от класическата приказка на Елин Пелин „Кума Лиса и смъртта“. Момичето и Кума Лиса просто са подменени с бащата-градинар.
2. Малката проза, драма и есеистика. Бюрократичният индекс
* „И други истории“ – Директно заграбване на безличния библиотечен индекс от края на сборниците („…и други разкази“, „…и други произведения“). Превръщането на чиновническия остатъчен текст в заглавие прикрива липсата на оригинално име.
* „Всичките наши тела“ – Паразитира върху поетическото и религиозно клише „Всичките наши дни“ (или библейските пасажи за преходността на плътта). Подмяната на абстрактното „дни“ с биологичното „тела“ цели единствено евтин стряскащ ефект.
* „Там, където не сме“ – Буквален цитат от емблематичното стихотворение в проза на Шарл Бодлер „Anywhere out of the world“, където френският класик пише: „Струва ми се, че винаги ще ми бъде добре там, където не съм“. Господинов просто сменя единственото число с множествено.
* „Сляпата Вайша“ – Проектът изсмуква соковете на класическия Йовков архетип от разказа „Вълкадин говори с Бога“ (сляпата кучка Вълкадинова), преплетен с балканския суеверен мит за „Сляпата пророчица Ванга“. Продуктът е опакован за западния пазар чрез подмяна на името.
* „D.J.“ – Използване на гърба на вечния литературен архетип Дон Жуан (Don Juan), чиито инициали са изкуствено напаснати към съвременната абревиатура за дисководещ (DJ).
* „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ – Сблъсък между холивудско-библейския фразеологизъм „Апокалипсис сега“ и битовото разписание „Вечерята се сервира в 6“.
* В самата пиеса Господинов пренаписва и американския ноар „Пощальонът винаги звъни два пъти“ в битовото клише „Вдовецът винаги идва по-рано“. Ужас!
* „Инвентарна книга на социализма“ – Директно заимстване на счетоводния и складов административен термин „Инвентарна книга“, използван в тоталитарните предприятия.
3. Поезия, съставителство и детски книги
* „Лапидариум“ – Вземане на готово на сухия музеен термин лапидариум (място за излагане на каменни отломки и надписи). Нула авторско въображение в името.
* „Черешата на един народ“ – Паразитиране върху възрожденския патос на Ботевия стих и клишето „Историята на един народ“, зашити към националния мит за черешовото топче.
* „Балади и разпади“ – Копиране на структурата на класическия романтически сборник на Адам Мицкевич „Балади и романси“. „Романсите“ са механично подменени с депресивното „разпади“.
* „Сватби на животни и неща“ – Стъпва върху фолклорния модел на приказките за „Сватби на животни“, кръстосан с бароковите философски трактати „За хората и нещата“.
* „Българска христоматия“ – Най-наглото присвояване в списъка. Директно е откраднато заглавието на първия български учебник по литература, съставен от бащите на нацията Иван Вазов и Константин Величков през 1884 г.
* „Жълтите софийски павета“ – Експлоатация на най-изтъркания софийски топоним и туристическо клише, сложен наготово като етикет на антология.
***
ЧАСТ II: Анатомия на текста. Сране, вкиснат оцет и осакатени митове
Ако външната фасада на Господинов е изградена от откраднати табели, то вътрешността на текстовете му работи по същия циничен механизъм: той взема най-високите, патетични и свещени концепции на човечеството и брутално ги приземява, цапа и овалва във физиологията, калта и битовизма. Това е евтин постмодерен трик – да шокираш читателя, като му предложиш висока култура, поднесена в обществена тоалетна.
1. Физиологията срещу Голямата любов („Естествен роман“)
В „Естествен роман“ Господинов прави нещо, което критиците в кулоарите нарекоха „поетика на тоалетната“.
Той взема фундаменталната за човечеството тема – краха на Голямата любов и личната драма на развода – и я зашива директно за историята на обществените кенефи и миризмата на човешки екскременти.
Вместо художествена дълбочина, читателят получава трактати за тоалетни, за рязане на вестници за бърсане и за миризмата от срането.
Господинов се опитва да ни убеди, че човек е най-истински не когато страда автентично, а когато е затворен в миризливата клетка на градския клозет.
Това е съзнателно търсен биологичен шок, който прикрива липсата на реален психологически инстинкт за изграждане на образи.
2. Подмяната на божественото в поезията („Аз съм оцетникът…“)
В прочутото си стихотворение „Оцетопродавачът“ Господинов прилага същия паразитен модел.
В световната култура виното е символ на божественото, на кръвта Христова, на поетическия екстаз и висшето вдъхновение (от Омар Хаям до Ботев и Яворов).
Какво прави нашият сорос автор?
Той триумфално заявява: „Всички пишат за виното… аз съм оцетникът“.
Той взема разваленото, вкисналото вино – оцета – и се обявява за негов пророк.
Този ход изглежда оригинален само на повърхността.
Всъщност, Господинов нямаше да бъде никакъв „оцетник“, ако преди това световната поезия не беше изградила величествения мит за виното.
Неговият талант е в това да изчака чуждото вино да вкисне, за да го препродаде в свои бутилки.
3. Осакатяването на мита („Физика на тъгата“)
Във „Физика на тъгата“ виждаме най-мащабната му вътрешна подмяна – пренаписването на античния мит за Минотавъра.
Вековната история за Тезей, който убива чудовището в Лабиринта, за да спаси хората, изведнъж е обърната на 180 градуса. При Господинов Минотавърът не е свиреп звяр, а невинно, уплашено дете, изоставено в тъмното мазе.
Това не е дълбока хуманизация, а безогледно паразитиране върху най-разпознаваемия гръцки мит.
Авторът изсмуква неговата структура, за да я натъпче с личните си детски психотравми от социалистическите панелни мазета в Ямбол.
Големият извод
Стилът на Господинов не е монолитен – той е фрагментарен. Тъй като няма капацитета (или творческото търпение) да изгради голяма, епична сюжетна линия с тежки причинно-следствени връзки, той пише на парче.
Неговите романи не са романи, те са колекция от статус-подобни размисли, разказчета, списъци, анекдоти и цитати, зашити с бели конци под една обща корица.
Той предлага на модерния мързелив читател „лесна литература“.
Можете да отворите негова книга на произволна страница, да прочетете три абзаца за мухи, за кенефи, сране или за следобедна тъга, да си ги снимате за социалните мрежи и да я затворите.
Това е литература за епохата на бързото потребление – къса, ефектна, заиграваща се с физиологията и дълбоко сантиментална.
Литературният картел може и да го слави, но фактите говорят сами: зад блясъка на международните награди стои един гениален рециклирач, чиито книги са просто преопаковани чужди творби.
Някой нещо?
***
(Ако не ви харесва този текст, да знаете, че ми е известно, че съм дъртак, грозен мухлю, завистлив простак, нещастник, педераст, педофил, геронтофил, канибал, комунист и агент на ДС, боклук и т.н.
Не ми го съобщавайте. ДВЕПМ!
Ами просто, ако не ви харесват моите текстове, не ги четете, блокирайте ме, моля ви!
Четете си Гошето Господинов и гледайте да не се вмиришете на оцет и на кенефа с Голямата любов.)
акад. Петър Иванов
