Днес за пореден път хем ми дожаля, хем побеснях. В моята младост нямаше бездомни и просяци. Всеки имаше покрив над главата си и храна. Може би без шоколади “Милка“ и италиански сладоледи, но пък храната беше много, евтина и здравословна.
Днес видях бездомен човек в подлеза. С интелигентен и тъжен поглед. Увил се с одеала, а до него завито кучето му. Оставил му храна. Оставил и кутия, минаващите, ако се трогнат, да оставят някой лев или евро. Замислих се какъв ли е бил животът на този човек и кое налага да проси и да е без дом. И се сетих за оядените политици, които за месец прибират само джобни, стигащи на бездомник цяла година да има покрив над главата си и достатъчно храна. А търтеите хем ни предават, хем получават пари на наш гръб.
Различавам професионалните просяци от бедните, които не просят. Просто стоят и се надяват някой да се смили. Срам ги е да искат пари, но се радват на всяка помощ. Много от тях са българи, с образование, но по различни причини загубили дом и работа.
Впечатлявам се. Още се впечатлявам от ровещи по кофите. От бездомни и просяци. От пенсионерка с треперещи ръце на касата на магазина, която брои стотинките за мизерното кисело мляко и евтин хляб, с които да може да преживее.
Има и богати хора в България. И такива, които донякъде живеят нормално и изкарват някакви пари. Но безобразната бедност и мизерия не мога да приема. Не е честно. Не е справедливо. Не е човешко. И често в такова положение попадат и хора, които не го заслужават.
Защо никой не предложи закон за бедните хора, за бездомните, за гладните. Защо никой от оядените политици с кюфтета от по стотинки в стола на парламента не взе една тава да отиде да нахрани някой бездомен. Как не им присядат….
Не искам да свиквам. Не искам да мисля, че това е нормално. Не искам отново България от стихотворенията на Смирненски. Не искам България на бедни и гладни деца.
Елена Гунчева-Гривова
