24.07.2024

Има огромна ирония в това да имаш възможността години наред да наблюдаваш политиката отстрани, след което да станеш част от нея и да я упражняваш, както стана при мен. Хем разбираш и виждаш кристално ясно защо си заслужаваме всичко, което ни се случва, хем вече няма как да го разкажеш така, че да ти повярват и разберат всички – защото вече си чужд за мнозина от тях.

Попаднах на този текст вчера. Не познавам неговия автор Mihail Panayotov . Има една важна за мен група хора, които с цялото си сърце се моля да прочетат и осмислят този текст. Знам , че те ще се разпознаят в тези мои думи. За другите нямам надежда, че ще го прочетат, камо ли да го осмислят. Приятно четене и благодаря на автора!

— Предупреждавам, този текст ще е гаден —

Има едно нещо, което нашата клика (да се възприема в смисъла на малка група хора с ясни цели) има нужда да проумее – ние сме малко на брой хора. Нашият светоглед, мироглед, нашите идеи и посока на поглед не се споделят от мнозинството българи. Поне не и осъзнато, което обаче води до същия краен ефект – неприпознаване на нашето политическо представителство като масово.

Политическата битка по етажите на властта е еманация на битката, която се води вътре в обществото. Когато започнем да възприемаме концепцията, че не даден Х или Y политик е виновен за нещо, а примерно 100 000 наши съграждани зад него, играта се променя. Чисто като възприятия. Това е важен фундамент, който държа да се осмисли, защото го поставям като отправна точка за по-нататъшните тези в този текст.

Който ме чете редовно, знае, че показалецът ми системно сочи към различните обществени сегменти и сблъсъкът между тях – осезаем контрапункт на общоприетото “политиците са виновни, народът това и онова”. Народ няма. Не и в смисъла на консистентна маса хора с еднакви разбирания и идеи. И ми се иска едно нещо много ясно да се забоде в главите ни – съществуват повече на брой хора, абсолютно реални наши съграждани, вероятно наши съседи, роднини и приятели, които искат Атанасова да е конституционен съдия. Едва ли са го формулирали толкова конкретно, но тя е представител на ГЕРБ, а те припознават ГЕРБ за свое представителство, следователно Атанасова е човекът в този конкретен случай. Ще го повторя – има повече на брой абсолютно пълноправни граждани на Република България, които искат Атанасова в КС от броя граждани на Република България, които не искат това. Още един пример – има няколкостотин хиляди наши съграждани, които много държат да ги представлява Пеевски. И така нататък. Защото така работи представителната демокрация – едни електорални сегменти си избират политически представителства да представляват техните идеи, светоглед, мироглед… тия неща, дето ги изброихме в началото.

Така. Нашето политическо представителство е 64 човека от общо 240. Тоест, горе-долу една четвърт. Не сме и първа политическа сила, ГЕРБ са. Тоест, ако направим аналогия с игра на карти, имаме кофти карти със сравнително малки шансове да излезем накрая. Въпреки това повечето ръце изглежда ги взимаме – имаме важни конституционни промени, имаме механизъм за контрол на главния прокурор, имаме бюджет с под 3% дефицит и път към еврозона, нямаме МОЧА, имаме позициите за Украйна, имаме почти Шенген, имаме почти всички министерства, имаме министър-председател. Да, последното е засега, но всички тези резултати са практически виртуозно отиграване на карти, непредполагащи да се “взимат такива ръце”.

Чудото става още по-голямо, когато осъзнаем следващата сурова реалност. Нашият електорален сегмент не е способен да излъчи дори и тези 64 народни представители. Наложи се хората от Продължаваме Промяната да се заиграят с популизми и популисти (да, ала-бала с Радев), за да обхванат по-широка периферия. Нека си го кажем директно – да заблудят по-широка периферия. Това е one-time трик, не е устойчиво решение, видя се доста добре на последните парламентарни избори, когато заблуденият електорат се върна в естественото си идеологическо пространство (или обратно към нормалната си апатия). Но идеята на горните думи е следната – да имаме проевропейско, прозападно, либерално, реформистко правителство, не е естествено състояние в родината ни, с оглед на суровата електорална реалност. Нашата клика, на модерния, светски, западен и прогресивен българин, в момента консумира силно диспропорционална на размерите си власт. Ние сме малцинство, а в същото време държим много от лостовете на властта. Това се случва изключително рядко в демокрациите. Рядък шанс.

И така стигаме до следващата горчива истина за преглъщане – демокрациите не са монархии. Това че имаш министър-председател не означава, че имаш цар. Нещо, което дори интелигентни хора се затрудняват да проумеят. Концепцията за разделение на властите в либералните демокрации са мощен failsafe механизъм, но и своеобразна спирачка. Може да имаш кабинет с министри, но имаш и парламент, където са всички, не са само твои. Там ще те спъват, мачкат, забавят, но най-вече рекетират. Особено като даже не си и първа политическа сила. В демокрациите никой никога не получава всичко, и това всъщност е най-полезното им качество. Това ги прави устойчива конструкция, в която нито една обществена група не може да надделее с абсолютна власт над друга обществена група. За да постигат идеите си, различните обществени сегменти водят битки през своите политически представителства. А понякога сключват и сделки, за да спестят битки, от които и двете страни биха загубили срещу трета страна. Преведено на езика на вчерашния ден, това означава “ако искате гласовете ни за закона за БНБ, значи подкрепяте Атанасова”. Законът за БНБ вчера мина на първо четене. Впрочем, нямам идея дали това е била сделката, може да е била подкрепата за Балазелков, който е доволно черен за ГЕРБ. А може и двете предположения да са верни.

Напълно разбирам бучката в гърлото. Аз също я имам. Подскачал съм на жълтите павета, за да я няма Атанасова, за да го няма Пеевски, за да го няма Борисов. Само че много повече наши съграждани желаят да ги има. Дали ние сме се провалили да убедим тези хора в нашите тези, дали въобще някога сме имали шанс за това, темата е дълга и предразполага към много спор.

И сега стигаме до следващия проблем, който е разковничето на цялата попара. Съществуват много наши съграждани, които желаят управление с коренно различни идеи, светоглед, мироглед и посока на погледа. Ако Борисов и Пеевски са корупционен рак, без идеология, съществуващи във вечен широк разкрач, в единия момент строящи тръба за Путин и покриващи Лукойл, а в следващия момент са първи евроатлантици, то в политическото пространство имаме и играчи с ярко заявена идеология, а оттам и геополитическа ориентация. ГЕРБ е класическа клиентелистка партия, а ДПС е вечният дояждащ в сянка. БСП, “Възраждане” и Радев обаче изповядват съвсем реален антилиберализъм във всичките му възможни проявления – антиглобализъм, културен консерватизъм, антипазар и протекционизъм. Ще се поправя – не те, а обществените сегменти, които ги овластяват. Имаме си такива хора в обществото просто, и те никак не са малко.

Нещо повече, на геополитическия терен имаме нагла заявка за предоговаряне на световния ред и прекрояване на сферите на влияние. България попада в тези апетити, а БСП, “Възраждане” и Радев са техни директни проксита. Ако ГЕРБ и ДПС са гаден рак, БСП, “Възраждане” и Радев бъркат в самия геном на организма и желаят да го изменят в друга посока. Самата рамка, самия обществен договор. Съществува коренно различен план за общото ни бъдеще, съществуват и хора, желаещи да го наложат.

Финалният параграф ще е най-тъжен.

Когато преди 8 месеца се построи “сглобката”, това за нас и нашата клика беше all-in ход с лоши карти на нашето политическо представителство. Много наши съмишленици така и не го преглътнаха, явно чакайки раздаване с по-добри карти. Проблемът е, че при следващото раздаване картите щяха да са дори още по-лоши. ПП пропадаха надолу, надушени от консервативния националистически електорат (преди това на ИТН), че са гадна прогресивно-глобалистка, еврогейска партия; “Възраждане” растяха, бутани от недоволството от икономическата криза, инфлацията и войната в Украйна; Гълъбите на Радев ни отдалечаваха от Европа, Шенген и еврозона, и сключваха сделки с “Боташ”; в обществото вече растеше идеята, че системата не работи. Тоест, ако имаше момент за изстрелване на патроните, то аз лично смятам, че той беше тогава. Жизненият цикъл на всяка политическа партия е първо да акумулира електорален заряд, а след това да го капитализира във власт. Следва разочарование (защото, както казахме, никой не получава всичко) и ново акумулиране на заряд. Цикъл е. За мен тогава бе най-правилния момент за капитализация на заряд. Проблемът е, че разочарованието може да се окаже в такива мащаби, че ново акумулиране на заряд да отнеме много години, може би дори десетилетие. Ако ние не успяваме да разчитаме акуратно обективната реалност и наказваме сурово всеки клетник, “дръзнал” да не ни даде всичко обещано (а то, както казахме, по дефиниция не може), то няма да получаваме нищо. Ще си стоим вечно с пръст в уста да гледаме мача отстрани. А ако нямаме представителство във властта, алтернативата на “нещо” не е “всичко”, а е “нищо”. Много важен принцип, който гледам, че се пропуска от твърде много хора.

За съжаление, аз лично съм песимист по отношение на обществените способности за трезва оценка. Включително от нашата клика. Ние сме идеалисти. Представяме си, че нашите ще ни питат сладко за всяко решение, което се взема, за редене на листи, за всяко гласуване. И после им държим сметка “ама защо жената на Таков е преди Радан в листата”, “ама защо нямаше вътрешни избори за кандидати за кмет”. Идеалисти сме. И много от нас не осъзнават, че водим война. Не говоря за войната в Украйна и конфликта в Израел, говоря за идеологическа война, покоряваща умове и сърца. Ние днес не живеем в нормално време, ние водим война. Предизвикана е самата тъкан на либералната демокрация. А по време на война най-ефективната и ефикасна структура не е плоска, демократична и розова, тя е строго top-down йерархична. Всички политически играчи приемат такава структура. Но не и ние. Ние смятаме, че сме различни.

И ще накажем нашето политическо представителство, че играе играта като другите – прави договорки и сделки, пресмята ходове, съюзява се за постигане на цели. Ще ги накажем, сигурен съм. И следователно следва гледане на мача отстрани.

Смятам, че ни предстоят тежки години на антилиберално (консервативно, националистическо, икономически ляво) управление. При предходния “исторически компромис” имахме възход на серия националистически партии и дълго възстановяване на евроатлантическата, либерална общност. Няма причина да очакваме нещо различно този път, настроенията за реваншизъм са налице, дори сред съмишлениците. Единствената ми надежда е това правителство да има достатъчен прозорец време, за да ни придвижи в посока Запад и да ни вкара в някои наднационални съюзи, от които после трудно се излиза, която и копейка да дойде на власт.

Бях предупредил, че ще е гаден текст. 😞

Всичко тук е лично мнение. Не съм политик, нямам достъп до вътрешна информация, никой не ми спуска опорки, не се отчитам на брой думи (просто съм описателен). Не се чувствайте и длъжни да коментирате, мъчейки през фалшиви гримаси да афектирате моя аудитория. “Пристанахте на Бойче, разтуряйте сергията преди да е късно за вас” не издава алтруистична загриженост, а е целенасочено насаждане на отвращение за отслабване на противника отвътре. И да, война е.

Ицо Хазарта