06.02.2023

В България всяко политическо, журналистическо и артистично парвеню мечтае да се ожени/омъжи „за чужденец“. И щом додрапа до заветната цел, то – в случай, че е мъж – дава обилни интервюта колко изостанала е България, но как тъкмо тая изостаналост харесвала на тъста му, който си купил евтин имот в Родопите, а в случай, че е жена – на секундата сменя бащиното си фамилно име с чуждоземната фамилия на съпруга си. И в най-бързия срок, предвиден от закона на съответната страна – сменя и гражданството си.

Така на наша почва се появиха Пенка Томсън и Стоянка Уилсън, Гугутка Макиавели и Иваничка ван дер Бош.

Някои госпожи, които държат на професионалната си реализация, остават в България или не губят връзката си с нея – което им позволява да кокетират донасита с брачно придобития трофей – чуждото име.

Чуждестранната фамилия принажда криле на българската госпожа, издига я на небивал пиедестал, дава й светлинно ускорение в професията. Вече надига смело глас, мнението й започва да тежи несравнимо повече от това на някакви си Петрова, Димитрова и Георгиева. Въоръжена с него, тя често посяга към висши сфери, за които по-рано, носейки селяндурското име на тейко си – не си е позволявала и да мечтае. Устройва модни ревюта, представя гении на естрадата и операта пред туземната прехласната публика, организира перформанси и изложби на авангардните пластични изкуства. Открива импресарски агенции, прави кастинги за сериали, които щели да бъдат продуцирани от някой много важен клечуряк от Холивуд. Или се преоткрива като „колумнист“ и висша инстанция на дамската литературна критика в някой изискан сайт „за жената“ с тясно ограничен достъп на хайлайфни читателки. Издава тънка книжица с любовни стиховце или детски приказки и вече циркулира в Интертет като „виден писател“, който има думата по важни въпроси на нашето неспокойно съвремие. Канят я да връчва награди от името на благотворителни НПО-та. И я снимат, снимат – а под снимката всички четат новото й име – емблемата на новата й самоличност! Примери за всичко изброено по-горе – госпожите Ралица Хофщетер, Зоя Дюбоа, Жана Бергенфорф, Мария Хиндо Хюлю Касимова – Моасе ( това с хиндито и хюлюто не го доразбрах – за Индустан ли иде реч? ). Няма как, длъжна съм да топна в тоя розов каймак и Лилия Маравиля – съжалявам, защото ми е доста симпатична – но и тя не е устояла на гъдела да отхвърли българската си фамилия – въпреки че играе на българска сцена – и да се наметне с италианската Маравиля ( специфичен изговор на думата meraviglia – „чудо“ ) като с дантелена мантиля. Да, намятайки се с чуждестранното фамилно име на чуждестранния си мъж, българката се смята за богоизбрана и неприкосновена – като под свещен плащ – неуязвима за произволите, на които са подхвърлени обикновените жени в нашата действителност ( за пепеляшките, омъжени за български олигарси не става дума в тоя текст ).

Неминуемо стигаме и до простоватата, но страхотно настъпателна мома Мария Иванова Неделчева от Гоце Делчев. Тая гербаджийска функционерка от Пиринска Македония се задоми вече на зреличка христова възраст не само за чужденец, а за цял френски „политик“ и тутакси се превърна в Мария Габриел, изхлузвайки се като от стара змийска кожа както името на отеца си, така и от спомена за дълбоко провинциалния си произход. Обича да се снима до Бил Гейтс, беше се зарекла да ни надупчи с всички негови бърньоци и ако не бе избухнала войната в Украйна, щеше да ни набоде в дирниците поне десетина бустера. Игривият чичко Сорос й е намигнал и я е отбелязал в тефтера си като най-склонната да предаде българските интереси срещу парици. Ценен кадър е кака Мара Гаврилова – пардон, Габриел – защото е осъществила мократа мечта на гербаджийския лумпен – под френско име да продава България, живеейки същевременно на неин гръб. „Родена да блестиш во центра на Париж“.

Кариерата на Ева Паунова – Майдел не е много по-различна, само дето зенеката й е от мама.

В своите „Задочни репортажи“ Георги Марков изследва това типично българско социално явление – преклонението на българина пред чуждото и пред чужденците. То се дължи както на петвековното турско робство, прокарало черна бразда между ориенталския свят и Европа, така и на социалистическия строй, който ни затвори в концлагер, не ни позволяваше да пътуваме, да се срещаме с хора от други страни, да ги опознаем, да осъзнаем, че не стоят по-високо от нас. Ние ги идеализирахме, превъзнасяхме държавите им, принизявахме самите себе си, омаловажахме родината си и това, което тя ни е дала.Този, който се женеше за чужденец и заминаваше в чужбина, бе смятан за изключитен късметлия, роден със звезда на челото. Това разбиране дори днес почти не е променено. Мимикрията с имената, „фалшифицирането“ на самоличността, е опит да се прилепим към чуждото, към „западното“, да станем част от тая ( криворазбрана ) цивилизация. Да се скрием от себе си, защото не се харесваме. Неслучайно българите в чужбина не живеят в общност, а се разтварят в чуждата среда. Българските емигранти са горди, ако детето им избере гражданин на страната, в която са се установили, за свой брачен партньор – но не и българин. А например турците в Европа, се връщат да си вземат булка или годеник от Турция – и причината не е само религиозна. Това наше поведение изразява дълбок провинциализъм и чувство за малоценност. Това е поведението на простия човек и на псевдоинтелигента. Те са просмукани от комплекси. За нас женитбата с чужденец и комичното кичене с името му – което ражда невъзмони лингвистични комбинации като горепосочените – е безусловен знак за успех в живота.

Ако не успеем да пипнем „западняр“ – американец или европеец – се втурваме да отвоюваме нещичко на арабския фронт или в черния сектор. Арабин, негър – всеки е за предпочитане пред баналния българин. Важна е живописната чужда физиономия и фамилия. В тоя ред на мисли у нас се появиха госпожите ал Ахмед и ( донякъде ) Алгафари. И, разбира се, мадам Думба Лумба Балумба.

Стигнахме дотам, някаква си Венцислава Милчова Любенова от Волт ( ?! ха де! ) да бъде натрапена от юначагите от ПП за зам.- председател на Комисията по външна политика на НС, само защото „била прекарала 18 години в Ирландия“. Бетонен аргумент! Чува се даже, че имала съпруг ирландец – това вече кардинално решава въпроса! А какво да кажа аз, която „прекарах“ 8 години в Италия и 11 в Швейцария? Да се кротна направо в креслото на външния министър? Има логика, защото и Кирето стана премиер, само задето е „прекарал“ някое си време в Канада. Несъмнено подобна е и причината Лозан Панов да си избере г-жа Хиндо Хюлю Касимова – Моасе за кандидат вицепрезидент. Вместо да й предложи поста консултант по въпросите на българската телесна кир в някоя от последните обществени бани в Татковината – разбрах, че се е утвърдила като ненадминат спецоалист в тази област.

А сега – хвърлям бомбата! Хора, на мен също ми додея да се влача на опашката с тая проста фамилия Върбанова! Поне да завършваше на „ска“ като у северномакедонците – Върбановска с ударение на „о“ – хич да не е, пак щеше да носи аромата на чужбинката! А то Върбанова – кой да те забележи скрита под някакво „ова“! Само че пуста смотанящина – не сколасах да пипна никой балама чужденец, докато скиторех из Европата! Даже отказах да си споделям във фейбук с двама истински американци – останалите май бяха негри от Чад и Танзания с чужди профили. Щом съм толкова придирчива, ето ме сега гола, боса и гладна, никой не се занимава с мен, не ме назначава във фирмата си, не ме публикува, не ме награждава! Затова реших самичка да си прикача чуждестранна фамилия! Не е престъпление по НК – няма да ме обесят, я! Мой пример за подражание е г-жа Светослава Рудолф! Аферим на тая жена! Не знам да е венчана с някакъв Рудолф – саморъчно си закова табелката с името Рудолф и точка! Край на Стаевица и Тадаръковица! Желязно име – кънти на германско средновековие и рицарски подвизи! Отиваш на рецепцията в хотел в Хасково ( например ) и заканително изръмжаваш Рррудолф – и персоналът си троши краката да те обслужи! Ама кой ще е тоя Рудолф, да му се не види? Идва ми на ум синът на император Франц Йосиф, кронпринцът на Австро-Унгария! Само че на него това му е малкото име! Препоръчвам на госпожа Рудолф да не спира насред път – а смело, с един замах, да се нарече Светослава фон Хабсбург! Няма какво да си играем на шикалки!
Фон Тадарък очевидно не става!

Та аз за себе си се спрях на фамилията Рокфелер! Кой ще ми иска доказателство и брачно свидетелство? И да ми го искат – няма да им го покажа! Ха да видим дали с тая фамилия няма да туря нога отгоре на всякакви Хофщетери, Майдели и Моасета! Ще се разхвърчат като мухи пред ракета с далечен радиус на действие! Ако ще да е – да е! Директно с най-тежката артилерия! Ще ме въртят на челно място във всички гугъли, ще оглавя всички класации, ще обера всички награди – ще помета всичко – като ураган! Как ще се облещя на сцената! Как ще рипна да заиграя, как ще викна да запея – с това имеее! Само една буква от него ще е по-голяма от целия афиш на пиеската! Пък, да не чуе дяволът – може и да ми излезе късметът – Рокфелеровци са многоброен род и живеят дълго. Все някой стогодишен дедулин с печатница за пари, по-висока от Вавилонската кула, ще се поддаде на топлия ми източноевропейски чар и душевност! И тогавааа – дръж се земьо от четирите краища, нищо, че уж си кръгла!

Готова съм да дам първото си интервю като г-жа Върбанова-Рокфелер.

А вие си гледайте хофщетерите!

Милена Върбанова