27.05.2024
от Евгени Минчев
Донка Забраванова се присети, че вече е пенсионерка и не ходи нощна смяна в обувния завод. Но все още нямаше първа пенсия и харчеше парите от последната си заплата. Беше спокойна- прочете, че Луната е в Риби, очакваше я творческо спокойствие и дай Боже, някой съвместителен с пиячките и кавалер, с който да си поделят сметките в съседното барче. Когато казваше думата барче, Донка Забраванова натъртваше продължително на буквата Р и се получаваше едно разглезено произношение, на което тя се наслаждаваше, но заради което другите я иронизираха.
О, бейбееее, кога ще ходим на баРрррРрче… задяваха се съседките донини, всяка със своя представа за мода, грим и прическа. Забраванова ходеше при Върба- наперена фризьорка, с коси ала Сиси Кеч, ама както казваше един зевзек- отпреди да се роди. Върба беше кварталният изповедник, психоаналитик на четири часа или поне на толкова, колкото траеше фризурата. Връбче, как си бе мило, ще пием кафенце, нали, интимничеше Донка, докато броеше тайно ще и стигнат ли осем лева за боя и подстригване. Кварталът не беше евтин, но пък Връбчето работеше в нещо като гараж, през който се качваше в гарсониерата на първия етаж, оставена от свекъра- и шофьор в Политбюро.
За да изглежда хипарка, клатеше заплашително глава на Майчице свята, звучаща встрани, докато едновременно чистеше около стола, поливаше посърналия филодендрон и отговаряше на обаждане за нов час. „Да бееее, не се притеснявай миличка, когато можеш, да беее, тук съм цял ден. „ Майчице святааааа, климаше средновиолетовата си прическа тя и без да запомни точно коя клиентка се обади и записа час за вторник, 18.45. Забраванова се сети, че ако плати на Върба, няма да има за водка а пълнените чушки се очертаваха без кайма. Поскъпна живота, Връбче, поскъпна, това не е моята София. Не е, кимна на себе си утвърдително Донка и пусна парите в смесена последователност от един и два лева, няколко по 50 стотинки и каквото там имаше, да се въргалят на дъното на джоба и.
Беше тодоров ден и като нямаше на кого да честити, се обърна жалозливо към фризьорката си- „Хубаво си беше при бай Тошо. Сиренето беше по един и шейсе, марулите толкова, яйцата, толкова. Да им се не види и промяната и чудото…“ Върба носочваше сешоара към анонимна коса, чиято притежателка овикваше орталъка с пожелания „Браво, Тоше, вземам ракията и идвам. О, йеее… В Кладница ли сте, не се чува, в японския съм“ Върба насочваше сешоара като картечница, тя си знаеше работата, както кога и доколко да опари опърничава клиентка. „Майчице свята“ свърши и тя наду следващия хит в класацията си- Аз съм просто жена- Валя, Анна, Мария… „Плаха, кротка сърна, ураганна стихия-я-я-я-я…“ Абе, Връбче, бе, миличка, Данчето Христова ли пееше тази песен, че забравих, присъедини се Забраванова. Как Данчето бе Донче, олииии, кой беше, бе, чакай, чакай и като изключи сешоара-картечница, опита да чете описанието на диска. Ох, бе, тази, дай ми очилата, че не довиждам вече а и смрачава се. Не е Данчето бе, чакай милинка, я светни и другата лампа…
Преди да стигнат до верния отговор, чула за лампата, Забраванова хукна да плати тока. След секунда се върна и от прага проплака- Връбче, дай ми до пенсия 15 лева, ще ги върна с лихвата- голяма водка при Жанчето. Връбка остави сешоара, компактдиска с песните, свали си едната гумена ръкавица, бръкна в единия джоб, после в другия, после мина зад мушамяната завеска към мивката, събори боята за следващата клиентка, удари върха на обувката си в тенджерата със сарми, която щеше да качи след работа горе, срита три празни кенчета с газирано и победоносно стигна до чантичката а от там до портмонето и от там до парите. Излезе с двайсет лева в ръка, докато на касетофона /от бай тошово време/, звучеше „Аз сама разбрах, ще ми е скучно в тази стая-я-я-я-я-я…“ На, ма Донче, на, миличка! Когато можеш ще ги върнеш. вЕрно си беше по-хубаво при бай Тошо, лека му пръст и честит му имен ден. Ама, Донче, ти кой набор беше, бе… Ами, съученички сме, бе Връбче, ахаха ахаха ахаха. Въздухът се изпълни с доброжелателност и естрадни песни.
Вече на арената на салона, Данчето Христова пееше с пълно гърло, на следващата позиция беше Петър Чернев с Партизани. Свекърът на Върба беше партизанин, ама аз вика, да не съм Лили, та да ми дадат таванско на Оборище. На, вика, една гарсониерка си ми стига. „Не беше лошо по бай-тошово време“ , незнаеща какво да каже, приключи темата Забраванова. Забравила за тока, тя се отби при Жанчето, взе две големи водки и „пусна тока“ на компанията, която вече наброяваше едната клиентка на стола, другата на прага, самата Донка и домоуправителката, дошла уж да събира стълбищни такси. „Абе, Връбче, мислиш ли, че ще ми отива орехово, или нещо канелено… Я, виж, душичко, това дъбово ли се води или чимшир?“ Донка, вече преполовила водката, се обади под носа си- не стига, че прилича на Муамар Кадафи в главата, ами дъбово ли било, от смокиня ли било.
Малкото, като кашон салонче вече вибрираше на своя честота, хармонията между съсък на сешоар, пияна съдържателка и речовита домоуправителка, доведоха Вси светии на доброто настроение в тези 18 квадрата. Лак за коса, Петър Чернев и мотиви от Бъклица и дрян в чашите, даваше обещание за „пияна жена- весела къща“. Домоуправителката Рилка взе петте лева за стълбището, ама преди да тръгне седна на едно плетено столче, което лятоска домуваше на тротоара, без право на тротоарно право. Там присядаха и хора и котки. Почти винаги и двата вида го опикаваха. Ай, псът, псът, изперкваше Върба и пръскаше с лак за коса наоколо. Над огледалото- отдавнашен портрет на ФСБ, наплют от мухи, с една смачкана с чехъл хлебарка, наблюдаваше по мъжки вечеринката. Фризьорката не ги харесваше, ама я мързеше да ги разлепва, че да залепва после друг плакат а зад плаката можеше да са костите на Леа Иванова. Прекръсти се при тази мисъл. Тя, сиромашката, крак не можеше да подвие от работа.
Ох, Рилке, дай една от твоите цигари, че не ми се ходи до „офиса“ , с известна доза лековерност и шега нарече тя кьошето зад мушамяната завеска. В рилкината кутия бръкна и Забраванова, защото бе забравила цигарите си при Жанчето, която пък тръгна да и ги носи, ама дойде клиент. Женуртя долни, комшийски зигзаци и бродерии, пудри лигави, минетчийки, мислеше съседът Трайчо, който имаше изглед от прозореца си така, че виждаше триъгълника на салона, денонощния магазин и барчето на Жанчето, на която беше хвърлил око. Тя пък му беше хвърлила едно шише бира подире, та той никога не стъпна там.
Гледаше Трайчо осветения булевард встрани на сградата и си викаше- Хубаво си беше при бай Тошо, само моя Москвич и Жигулата на зетя бяха . Изхвърли фаса през балкона, промърмори „женски им работи“ и се върна в кухнята да си дояде макароните на фурна, част от които поръси със захар а другите запази за утре, да им сложи леберкез и да ги запече с доматен сос. Жанчето най-после се освободи и донесе цигарите в салона, в добавка с още две големи водки и триста грама фъстъци, чието хрупане се включи в общия оркестър от Бисер Киров /вече в джаза/, надвикването между сешоара, Рилка, Върба и Донка, на която викаха Доницети- съкратено от Дони и Нети. Жанчето, окомуш жена, беше на трета, пета или девета водка, тръсна коси като да е на централен дансинг в Цецо Спасов в студентския и с нахлули спомени, с фъстъци по зъбите, с олющен лак на ноктите, крещейки върху песента- Кажи коя-я-я-я е първата-а-а-а жена-а-а-а-а-а-а-а…
Бай Трайчо се беше върнал на прозореца, Жанчето го позна и му се нахвърли с рефрен от песента- Шуадабабада, шуабадабадабабада… „кАжи, бе Трайче, кажи коя-я-я-я-я-я е първата жена-а-а-а-а-а….“ Забраванова тръгна към дома си, когато любопитството на Трайчо се беше изчерпало по едно време, с това на Рилка а Върба събираше зад мушамяната завеска остатъци от коси, фъстъци и боя, заточени в един найлонов плик, оставен за утре. „По байтошово време…“ кандилкаше се Донка по стъпалата на кооперацията си, завъртя ключа, влезе и се срещна с лицето на съвременния капитализъм. Токът беше спрян а свещта и кибрита бяха чак в кухнята. Точно под балкона и минаваше Жанчето, която се надвикваше с булеварда- Шуадабада, шуабадабадаба, шуабадабада…
Някой хвърли празна консервена кутия по нея и старият квартал се умълча.