02.02.2023
Мислех да не пиша нищо този ден.
Но прочетох грозни думи за един велик българин, чийто творби са влезли в кръвта и сърцата ни! Не можем да виним посмъртно твореца за алчността на потомците му. Той не е отговорен за отровените им души. Нека само те си носят позора.
Доколкото ми е известно от разказите на баща ми, който го познаваше, Дико Илиев е бил скромен и чистосърдечен като дете. Безсребреник. Живял е в къщица с две стаици в Оряхово. За седемдесетгодишния юбилей  гражданството му подарява един часовник с посвещение.
Не, Дико Илиев не е Щраус. Не е и Моцарт. Дико Илиев е български композитор – и не е нужно да прилича на никого.
Срамно е неговото великолепно творчество да бъде наричано „обработване на едно северняшко хоро за духов военен оркестър“ плюс „70 произведения, които никой не свири и не знае“. Едва ли не е изкаран плагиатор, ограбил  българската народна музика. Това е недостойно. А нецензурните изрази дори са под нивото да бъдат коментирани. Всеки голям творец е близък до художествените традиции на своя народ.Той ги възражда и продължава. По същия начин можем да наречем и Ботев плагиатор – задето поезията му тясно се родее с народната песен.
Дико Илиев е уникален самороден народен талант. Трябва да се гордеем с гения му, а не да го клеймим, само защото някакви си хорица днес са решили да печелят от неговата музика, от която самият той не е спечелил нищо материално. Той е цял в творбите си, които извисяват  българската душа, карат я да празнува, изпълват я с веселие, благодат и възторжена любов към Родината. Всяко негово хоро е химн на България. А „Дунавското“ е неин всепризнат символ. Този, който е обвързал изпълнението му на българска земя с „авторски права“, глоби и наказания, се е самоунищожил.
Целият живот на Дико Илиев е свързан с българската армия и музиката. Една емблематична снимка, озаглавена „Среща на фронта“ през Балканската война, пълни и досега очите ми с чисти сълзи. На нея Дико, юноша музикант в младежкия военен оркестър в Орхание, който е отправен на фронта, се среща случайно с баща си – войник на фронтовата линия. Баща и син със загрубели селски лица – две силни, корави поколения във времената, когато в България се раждаха мъже.
Друг съкровен спомен, разказван за Дико Илиев е, че той, връщайки се смазан от погребението на дъщеря си, младо момиче, се затваря в стаичката си и започва да свири. Жена му изплаква: „Дико, какво е това твойто сърце? Най-милото си заровихме, а ти свириш!“ Така се ражда хорото „Александрийка“, наречено на името на бай Диковата дъщеря. Е, „за пари“ ли го е написал?
Нищо свято и неопозорено ли не бива да остане в България?
Позволявам си да представя едно стихотворение на моя баща, 91- годишния ( все още ) поет Върбан Велчев, който утре, в първия ден на Новата година, тоест след минути, ще навърши 92. То е от поетичната му книга „След теб, Сърце!“ и е посветено на Дико Илиев:
ЕЧЕТЕ, ИНСТРУМЕНТИ ЗЛАТНИ!
Когато мъка ме разкъсва
или възторг в душата блика,
ръка неволно свива пръсти
в молитвен жест. И аз се кръстя
пред „Дунавското“ на бай Дико.
Ечете, инструменти златни!
Отмервай такт, тимпан сърдечен!
Във дни сурови и превратни
правете българите братя
и българското племе – вечно!
Българийо! Над теб се носи
озонът на световна слава.
Войниците ти мир не просят
и под куршумните откоси
вървят със „Сливенци“ към Драва.
И нека мир да увенчае
последния им бранен подвиг!
И под небето най-накрая
светът Хоро да заиграе …
Да се покае. И опомни!
Милена Върбанова