На нас не ни е позволено да имаме друга гледна точка за Войната. Можем да повтаря до побъркване единствено „Агресорът-Жертвата-Агресорът-Жертвата-Агресорът!…“
А възможно ли е обаче сред украинците да има друга гледна точка? Която няма кой да ни съобщи. И не само да не ни искат оръжията, които им стоварваме там непрекъснато, за да продължава безкрайната касапница по техните земи, ами и да ни мразят по тази причина? Щото те умират в крайна сметка, не ние. А при смъртта наистина няма друга гледна точка. Но ние не им позволяваме да приключат с войната /Сега украинците се борят и за нас, говорят патетично бюрократите в Брюксел, и в София, и навсякъде/. И накрая да се окаже, че не руснаците, а украинците ни мразят истински за това, което вършим?…
При бойните спортове понякога спортистът просто има неистова нужда да удари с ръка върху тепиха, да се предаде. За да не бъде почупен. Но сега кръвожадната тълпа просто не позволява това.
ПП При 250 хиляди загинали украинци /при най-занижени цифри, говори се поне за половин милион/ това означава между милион и два милиона сираци, вдовици, майки и бащи с разбити завинаги сърца. Една цяла София, потопена в скръб за най-близките си. И за какво ми е тогава Бахмут? Извинете за другата гледна точка.
Степан Поляков
