Пластмасовият стол, като нотариален акт
Живеем сред вещи, които не бива да използваме, за да останат нови
Има народи, които се познават по архитектурата, други по кухнята, трети по литературата. Българинът може да бъде разпознат по един пластмасов стол пред входа, найлон върху дистанционното и репликата „Само за две минути“, след която обикновено настъпва малка вечност.
Ние сме удивителен народ. Можем да превърнем обикновеното ръкостискане в заседание на Министерския съвет, балкона – в склад за стратегически резерви, а пиенето на кафе – в обществена институция с неопределено работно време.
Да започнем с поздрава. В цивилизования свят „Как си?“ е учтив въпрос, на който обикновено се отговаря с „Добре, благодаря“. У нас това е покана за автобиографичен роман. Срещаш познат на улицата, протягаш ръка и след десет минути вече знаеш кръвното на тъща му, оценките на внучето, цената на доматите и защо съседът от третия етаж е абсолютен идиот. Опитваш да се измъкнеш, но следва ново „Иначе как си?“, с което разговорът започва отначало. Пространството пред дома на българина е негова собственост по силата на неписана конституция. Там се разполагат столове, саксии, кофи, касетки и всякакви предмети, които трябва да обозначат: „Тук е мое!“. Ако някой премести пластмасовия стол, за да паркира, рискува международен конфликт с участието на съседите, домоуправителя и поне една възрастна жена, която знае всичко за всички. В България столът не е мебел. Той е нотариален акт.
Същото чувство за собственост се проявява и на опашката. В Европа хората чакат реда си. Българинът дебне. Той пристъпва с невинното „Само да попитам“, след това задава седем въпроса, попълва три документа и накрая се оказва, че е дошъл да свърши цялата си работа. Останалите чакат, защото очевидно са там на екскурзия.
А как говорим! Телефонните разговори се водят така, сякаш събеседникът е на друг континент, а мобилната връзка се осъществява чрез викане през планината. Колкото по-висок е гласът, толкова по-важен изглежда човекът. Тихият разговор у нас вероятно се приема за признак на социална незначителност.
Но истинската изложба на националния характер е балконът. Архитектът го е проектирал за въздух, светлина и чаша вино. Българинът го превръща във филиал на складовата база. Там съжителстват велосипед без предна гума, зимни гуми без автомобил, буркани от неизвестна реколта, счупен стол, стара пералня и кашон, чието съдържание никой не помни. Всичко това се пази, защото „може да потрябва“. Най-скъпият квадратен метър в жилището обслужва най-евтините вещи. А когато балконът се препълни, просто го остъкляваме, за да може складът да работи целогодишно.
Особено трогателна е българската любов към найлона. Купуваме нов диван и веднага го покриваме, за да не се изцапа. Дистанционното управление прекарва живота си в прозрачна опаковка, сякаш е експонат от Националния исторически музей. Красивата покривка се пази за гости, хубавите чаши – за празник, а новите кърпи – за някакво неопределено бъдеще. Живеем сред вещи, които не бива да използваме, за да останат нови. Накрая остаряваме ние, а диванът продължава да изглежда като току-що излязъл от магазина. Някой те блъска в магазина и вместо извинение получаваш поглед, сякаш си виновен, че си се оказал на пътя му. Любезността не струва нищо, но явно затова не я ценим. Ако имаше цена, сигурно щяхме да я пазим в найлон.
И докато се опитваме да бъдем учтиви, някъде над главите ни започва ремонт. Българският апартамент никога не е завършен. Днес се сменят плочките, утре се кърти банята, вдругиден се усвоява терасата. Винаги остава нещо „само за довършване“. Майсторът идва в понеделник, но не уточнява кой понеделник и от коя година. Торбите с лепило се превръщат в част от интериора, а бормашината – в национален музикален инструмент. Ние не живеем в жилищата си. Ние ги ремонтираме, докато животът ни изтече между две доставки на фаянс.
„Да пием по едно кафе“ пък може да означава три часа, четири телефонни разговора и подробен анализ на международното положение. Българинът може да закъснее за работа, за лекар или за влак, но за кафе винаги намира време. А когато най-после стане от масата, обикновено заявява, че трябва да се видите пак на кафе, защото не сте успели да си кажете всичко.
И така стигаме до най-опасната реплика в българския език: „Само за две минути“. Тя е универсалният ключ към нашето национално безвремие. „Само за две минути“ ще ти разкажа нещо. „Само за две минути“ ще преместя колата. „Само за две минути“ ще мина през вас. „Само за две минути“ ще довърша ремонта.
В България две минути не са единица за време. Те са психологическо състояние, подходящо за балкона, пластмасовият стол пред входа, състояние което може да бъде сложено в саксия, защото непременно расте.
Автор: Лорд Евгени Минчев
trud.bg
