Щях да напиша „с идиоти“, ама не е политически коректно, а ми се иска да съм възпитана. Хората, които ме следят, знаят, че да съм политик изобщо не ми е детска мечта и не съм си правила илюзии за политическата система. Но, признавам, близките срещи с политиците по време на краткия живот на 47-то Народно събрание, ме убедиха колко по-зле са нещата. Нещо като гнилия капитализъм, с който ни плашеха по време на детските ми години. Оказа се положението доста по-зле, отколкото тогава ни обясняваха.
Та, да започна с кратките мемоари – попаднах в среда, в която разделих хората на три – стари кучета-медалисти – политически ветерани, които цял живот са работили депутати. С цинизъм, който няма измерения в нашата вселена. И други – като огладнели хиени, имащи огромно желание да се включат в първата категория. И трети – свестни хора, които не знаят как да се справят с първите две категории и да свършат малко полезна работа.
Ще посоча няколко ключови момента – когато предложих в бюджета на НЗОК да се включат едни 6 милиона лева за безплатни зъбни протези на българите. Защото съм виждала много възрастни и не толкова възрастни българи, с липсващи зъби, които трудно говорят и се хранят. И не могат да си позволят скъпото зъболечение. Само да отбележа, че за ковидмерките предвидихме към 750 милиона. Реших, че едни мизерни шест милиона ще им се откъснат от сърцата, за да могат хората да се почувстват…ами хора. Няма да забравя когато обяснявах от трибуната за тези бедни българи, подхилкванията срещу мен и наглите цинични погледи. На хора, на които само цената на вратовръзките им може да купи протези на поне двама човека. Отхвърлиха го предложението. Нищо не им костваше. Просто не се интересуваха от….ами другите. Тези, българите, които не живеят на жълтите павета и не ходят на почивка на Малдивите. Те не съществуваха за тези, които се хилеха в пленарната зала.
Вторият път беше за предложението ми да отпадне незабавното изпълнение в полза на банки, държава и общини, както и на монополистите. Поне длъжниците да знаят, че се води дело срещу тях, а не да осъмват със запорирано имущество, заплати и пенсии. И един, не мога дори да се пречупя да го нарека колега, излезе след мен на трибуната да пита горките банки как ще си съберат парите и че могат да бъдат ощетени! Банките!!! И всичко това го говореше пред безучастните погледи на тези, които бяха избрани от същия този народ, който страда от ЧСИ, банки и финансови институции. Спориха с мен, че нямало проблем, че дълговете трябвало да се плащат /да, трябва, но не при непосилни лихви и неустойки и поне със знание, че те съдят и да можеш да се защитиш/, че банките са по-важни от длъжниците. Отвратих се и се погнусих. Защото нашите заплати се плащат и от тези хора. Защото дали някой от тези депутати знаеше за мой познат, с три деца и два кредита, който посегна на живота си от отчаяние, когато остана без работа.
Дали знаеха за хора, останали на улицата заради дълг? Дали знаеха за случая на млада самотна майка, взела бърз кредит от 4000 лева, за да гледа бебето си, и при пропускане на две вноски дългът нараснал на 22 000 лева с разноски за съд и ЧСИ? Дали ги интересуваше – не. Това не беше техния свят….
Но най-много се отвратих от говорилнята. Напълно безсмислена говорилня, от която не произтича нищо полезно. Виждах как партийните котерии се договарят помежду си, а в пленарна зала се правят на противници. Виждах как партийните интереси рязко надделяват над народните. Виждах как празните думи се припознаваха повече от реалните действия. Виждах как патриоти произнасят пламенни декларации, но нито едно реално решение, което да реши проблема, който ги притеснява. Виждах как се говори едно, а се върши друго, всичко това обвито в сива, овча мъгла…..
Донякъде ме е срам, че участвах в този позорен парламент. Бях и съм част от народа. Не мога и не искам да ставам от този прокажен елит, който е забравил откъде произлиза.
Истината е, че политическата ни система е прогнила, заразна и прокажена. Докато не я променим нея, ще получаваме още много от същото.
Елена Гунчева
